Помня египетското робство. Не, не съм евреин. Не съм и египтянин. Всъщност от Египет ме делят хиляди километри в пространството и хилядолетия във времето. И все пак помня робството и фараоните – гробниците им, богатствата им и жаждата им за безсмъртие.
Бях един от строителите на главната Гробница. След като фараонът умря в далечната североизточна страна, поробила родината ми, трябваше да изградим вечен дом за тялото му – в центъра на столицата, срещу бившия дворец на един от детронираните преди това и прогонени владетели. Извършихме чудеса от храброст и с усилен денонощен труд успяхме да издигнем четвъртитата каменна сграда – с храмова колонада, стълбище, завършващо с обширен стилобат, и украсена с глави и бюстове на мъртви герои долна част. Тук народът ми минаваше на колективно поклонение няколко пъти годишно. Единично и групово – непрекъснато. В деня на церемонията тълпите се нижеха с часове пред Гробницата – с развети хоругви и с прославящи надписи върху афиши на дървени пръчки, вди ...