МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова)
1020 4093
17.01.2024 г., 8:16 ч.

Миражи в пустинята 

  Есета » Граждански, Други
456 5 32
5 мин за четене

  Помня египетското робство. Не, не съм евреин. Не съм и египтянин. Всъщност от Египет ме делят хиляди километри в пространството и хилядолетия във времето. И все пак помня робството и фараоните – гробниците им, богатствата им и жаждата им за безсмъртие.

  Бях един от строителите на главната Гробница. След като фараонът умря в далечната североизточна страна, поробила родината ми, трябваше да изградим вечен дом за тялото му – в центъра на столицата, срещу бившия дворец на един от детронираните преди това и прогонени владетели. Извършихме чудеса от храброст и с усилен денонощен труд успяхме да издигнем четвъртитата каменна сграда – с храмова колонада, стълбище, завършващо с обширен стилобат, и украсена с глави и бюстове на мъртви герои долна част. Тук народът ми минаваше на колективно поклонение няколко пъти годишно. Единично и групово – непрекъснато. В деня на церемонията тълпите се нижеха с часове пред Гробницата – с развети хоругви и с прославящи надписи върху афиши на дървени пръчки, вдигнати високо над главите. И тържествена музика, и песни звучаха на Централното хорище отпред, а на стилобата стояха изправени, с приветливи балсамирани усмивки новият фараон – наследник на мъртвия и негов продължител, и приближените му жреци и военачалници. И махаха те приветствено към минаващото множество, сякаш не стояха пред гробница с труп в нея, а пред някаква циркова арена и бяха артисти, на които множеството отвръщаше с тържествени викове на възхвала.

  А аз всеки път си мислех за оня трудовак, роб като нас, който загина в голямото бързане при строителството – камък падна върху него и не видя той края на делото си. Така с кръв бе белязано издигането на Гробницата, а божеството в нея явно искаше жертва. И я получи. Погребаха злощастника тихо и кротко, без овации и тълпи, не написаха за него ни оди тържествени, ни поеми прославящи, ами го изпратиха в последния му път безмълвно и в скръб само най-близките му роднини. И ние – неколцината негови верни другари. 

  Тогава се зароди в мен идеята да тръгна за Ханаан. Знаех само, че е някъде на запад и че не трябва да споменавам за това дори и пред най-скъпите на сърцето ми хора, защото фараонът имаше стотици уши, които му донасяха и за най-малките признаци на неподчинение и проява на собствена воля. Нямаше да получа разрешение да напусна свободно родината си, трябваше да бягам. Млад бях тогава, здрав и силен – не се боях от нищо, нито се отказвах лесно от замисленото.

  Успях на третия път. Водата ме изнесе навън, сякаш се раждах за нов живот. Но тепърва ми предстоеше да се уча да ходя, да говоря на непознат език, да започна всичко отначало. Не беше лесно, но ме крепеше мисълта, че Ханаан е близо. Само да премина оня хълм и горичката в долината, да прекося следващата река, после морето, океана…

  Огледах се – животът ми минал. Щастлив ли бях – далече от дома? И да, и не. Ако не отидеш там, цял живот изпитваш съжаление и копнеж, а ако рискуваш, те мъчи носталгията за тук. Цял живот – разпънат на кръст между Ханаан и Египет. Всъщност – в пустинята. Такава е тя – коварна, умее да се маскира. Уж си я преминал, преодолял си хиляди трудности, изградил си име, кариера, построил си дом, семейство и в един прекрасен ден се огледаш като събуден от сън, а около тебе – пясък. И защо ти е манната небесна, защо са ти благата материални и водата бистра, избликнала от камъка – само за теб, като все още си там – в пустинята, а Ханаан е все така далечен и недостижим.

  Направиш ли стъпка – преминаваш в друг свят. И ситният чакъл под краката ти ще протестира, че стоиш върху него, а обувките ти ще скърцат с издраскани от камъчетата подметки. Потопиш ли се във водата, изместваш обем, дори и да си в собствената си вана – като при Архимед.

  Очакването също е пътуване. Ти решаваш да преминеш ли Рубикон или да чакаш.

  След четиридесет години очакване Гробницата на Вожда в родината ми беше разрушена, за колкото време беше и построена – шест дни. За толкова Бог е създал света, но фараоните не са Бог. Не са дори божества. Нашите бяха бивши роби, заели мястото на старите божества и впоследствие започнали да се мислят за такива.

  А истинният Бог е „Бог ревнив и въздава беззаконието на бащите върху чедата до третото и четвъртото поколение на онези, които Го мразят“. И които Го обявиха за несъществуващ.

  Вече не се питам защо така и не видях Ханаан – знам отговора. Обетованата земя ще видят децата и внуците ми, които не са родени в робство като мен. Защото Бог е също така щедър и милостив към тези, които Му се боят и които вършат добри дела в Негово име. Не заради мен ме изведе Той от страната на Гробниците, а заради тях – тези, които идват след мен.

  И които някой ден ще се завърнат. Надявам се.

 

  И в светлината на последните събития в Украйна, а сега и в Израел, ми се ще да добавя още нещо. Не е Ханаан стадионът в предградието на Париж „Сен Дени“, нито „Английската алея“ в Ница, нито кулите на Световния търговския център в Ню Йорк, нито театърът на станция „Дубровка“ в Москва, нито Киев, нито дори самият Израел с Ивицата Газа. Земята, където камъчетата под краката свистят като куршуми и пускат кръв, не е обетована. Не знам причина, поради която някой ще отиде в чужда страна и ще започне да убива невинни хора, защото си мисли, че има право или за да раздава правосъдие, защото му е причинено зло или отнето нещо, което смята, че му принадлежи. Не знам и причина да направи същото в собствената си страна.

  Не знам причина непрекъснато да връщаме душите си от Ханаан в Египет и да търсим нещо, което всъщност унищожаваме ежечасно с делата си. Унищожаваме планетата си – в стремеж да живеем по-добре и в резултат на вечните си междуособни битки. 

  И пак вдигаме поглед към небето от Вавилонските си кули и в червените пясъци на Марс търсим нова Обетована земя. А пустинята е навсякъде – дори в космическите дълбини, и във всички времена.

  И миражите в нея са неизброими…          

 

 

8.10.2023

 

  Есето участва в Петия международен конкурс „Иван Бързаков“ на постоянна тема

“Страданието и изгнанието – както в чужбина, така и в собствената родина“ и не получи никаква награда.

© Мария Димитрова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мантрата е – "не допринасяш с нищо ново и затова нищо няма да получиш". Затова съм все безработна и безсемейна. Знаеш ли колко пъти са ме уволнявали от шивашки фирми с основание "несправяне с работата"? Много! Или ме принуждават сама да напусна. Ами не ме бива в ръчния труд. а само такава работа ми предлагат. "Ние ти помагаме, пък ти – пак не можеш!" Ами явно помощта не е правилната. Но това все го обяснявам до втръсване, стига толкова!
  • Щом казваш, че размислите са срещи, хубаво 😃 Но не се изразяваш много ясно. Ако искаш да кажеш, че съм се опитала да вляза в нечия кожа и да говоря от негово име – напиши го и аз ще ти отговоря. Тук съм споделила моите разсъждения по темата. Влизането в кожата на героите е похват при разказите. Не ангажирам никого с "размислите си". Радвам се, че есето предизвика отглас, но все ми се струва, че хората не четат това, което съм написала, а все търсят откъде съм преписала 😃 😃 😃 Това е доста "натоварващо", както ти се изрази. Още повече, че мен непрекъснато ме избива на новаторство и е доста трудно някои от произведенията ми да се вкарат в рамките на жанрове и похвати. Но да не се хваля, дори когато ме обиждат и обвиняват в посредственост и неоригиналност 😃
  • Моисей носи идеята за Обетованата земя."Страстите" са страданията,които търсят пътищата към "Изхода" от робството в Египет и битките с другите племена."Размислите" са срещите на Моисей с Божието слово и законите (скрижалите),които са свещени,за да оцелее племето, чийто водач е той.
  • Дали някой ще бъде наречен фараон, вожд и учител, фюрер или председател на Държавния съвет – няма особено значение. Важното е какъв е всъщност. Все ми се ще да вярвам, че има и истински водачи – като Моисей. Нямам представа за какви "размисли и страсти" споменаваш, но все едно 😃 Благодаря, Стойчо.
  • Натоварено е с поетична тъга,която е глазура върху многопластовата историческа фактология.
    Финалът е силен удар върху идеалите за "Ханаан",който тръгва от Стария завет и размислите на Моисей.
    Успех, Мария!
  • Петре, сега съм на тема конкурси и имам желание да пиша и да участвам. Трябва да използвам вълната, докато я има. После може да ми щукне нещо друго. В момента имам ентусиазъм и не ми се ще да го губя. Ако се разочаровам много, ще спра, но написаните произведения ще останат.
  • А не, нямам предвид точно определен конкурс, Мария. Виж, аз не съм състезателен кон, по-скоро съм самотен бегач на дълги разстояния. Скитам сам с една празна туба за вода някъде около Париж, Тексас. И не вярвам в конкурси, и че най-добрият ще спечели и т.н. 😊
  • Радвам се, Майсторе и благодаря. Аз никого не чувствам като съперник в тези конкурси, защото не знам с кого се състезавам.Току-що разбрах, че съм се състезавала и с Мика Валтари, чието име дори не бях чувала 😃 Явно добре съм се справила с леката архаизация на стила, за да звучи автентично. Но за мен подобен начин на писане натежава, ако е на повече страници. Обичам разнообразието, то никога не е скучно. В този конкурс специално се състезаваха всички жанрове накуп. Аз също смятам, че трябва да има диференциация. Може би няма достатъчно средства за това. Винаги се отнасям подозрително към конкурси, където уж се раздават награди, а се набират и средства от доброволци сред читателите /нямам предвид конкретно този конкурс/. За тук все още нямам желание да участвам. Много амбиции, много спортна злоба, не е за мен 😃
  • Не би трябвало да сме съперници, след като ти участваш с проза, аз – с поезия. Като прочетох обявата за класирането, останах с впечатлението, че са направили микс. И това ми се стори странно. Обикновено проза и поезия се състезават паралелно. Съжалявам, че не са оценили високо творбата ти. Пренесе ме във времето на Синухе Египтянина и ме върна отново в днешно време. Съпоставката показва, че не сме по-очовечени от далечните ни предци. Станали сме по-изобретателни. Избиваме се по всевъзможни начини. Дори и виртуално. Опустошаваме хищнически природата. И душите си. Всъщност някои хищници са по-скромни. Правя съпоставка и между конкурсите. Жури от трима (най-често са толкова) прави класиране и всички читатели от сайта. Журито е авторитетно. Сигурно, но и пристрастно. Кой не е? То и читатели имат своите предпочитания. Чия оценка е по-обективна, по-ценна? Често наградата на публиката в някои фестивали е за творба извън класацията на журито.
    Пробвай и тук пък ще видим. Харесва ми как пишеш.
  • Благодаря и на тези, които упорито продължават да не оценяват произведенията ми и очакват да го приема като комплимент. Ами не го приемам, това е положението 😃
  • Петре, тъй като не съм спечелила награда, думите ти ми звучат утешително 😃 Бих искала да им повярвам, дори с риск да обидя Майстора, което вероятно е целта на изказването ти 😃 Ако бях спечелила награда, със сигурност нямаше да се съглася с теб. Майсторе, разбрах, че си участвал, едва след като излязоха имената на наградените. Нямам нищо против твоята награда, не съм чела стихотворението ти. Имам против това, че аз нямам награда 😃 😃 😃 Но ти имаш един лош навик – да говориш за едно, а да имаш предвид друго и така истината се размива и става разтегателна и податлива на интерпретации. И сега говориш за конкурсите в сайта. Аз не участвам в тях, така че нямам право да изказвам мнение, следователно не е мястото тук да се говори за тях. Вероятно има някои общи неща, но те трябва да се артикулират ясно, за да не стават спекулации. Не участвам тук, защото не съм популярна и знам, че никога няма да спечеля призово място. Съдя по рейтинга на публикациите си. Благодаря за включването.
  • По повод на конкурсите в сайта - не разбирам принципа на класиране. Пример от наскоро приключил конкурс 1 място (16 гласа, 40.0%) , 2 място (16 гласа, 51.7%) ?
  • Конкурсите в сайта се оценяват от читателите. Те са журито. От ,,Иван Бързаков,, случайно научих, че съм получил награда. В Гугъл по друг повод попаднах на информацията. Трябваше да поглеждам в папка ,,спам,,. Може и да са ме уведомили. Първа награда не е присъдена. Има две втори награди, едната за проза, едната за поезия и две поощрения, едно за проза, едно за поезия. За миналата година става дума. Не знам кои са били членовете на журито.
    Имайте предвид, че на коментарите не се слага червена точка. Да не изгубим детската аудитория.
  • Можеш, можеш. Наградите в тези конкурси не се дават нито за високо художествено майсторство, нито за принадлежност към темата. Дават се за принадлежност към задругата на майсторите и маргаритите. Сега, шегата и Булгаков настрана но, тези конкурси са компроментирани в зародиш. Аз лично не се впечатлявам от автори, спечелили първо място в конкурс за авторска свирка на член от журито. Темата за “връзките” и “нашите и вашите” е застъпена още в античната история на българското кино от края на 20-ти век: “Представи си как идва чичо му на Луис Армстронг и надува тромпета вместо него” - цитат от Жорката от “Оркестър без име”. 😊
  • И за да отговоря на един резонен, но все още незададен въпрос – написах го от мъжки род, защото не знам в строителството на пирамидите или на Мавзолея да са участвали жени. Пък и въобще сред строителите те са рядкост. Можех да го напиша от трето лице, но тогава щеше да звучи повече като разказ, а не като есе, а аз избрах тази форма, защото бях предизвикана да покажа, че мога да пиша и есета.
  • 😃 Благодаря, Петре, но кой знае защо, не се чувствам особено наградена. Пък и пералнята, за която си мечтая отдавна, няма как да си я купя с такава "награда". Но да не бъдем материалисти 😃 ИнаКалина, този конкурс не беше анонимен. Поне не беше изрично упоменато в обявата. Освен това има условие, че "награда се печели само веднъж, от жив автор". Та много ще да са тия "близки хора на журито", че ние да не можем да се вредим 😃 И още: "Наградите се определят единствено на базата на : 1.Високо художествено майсторство 2. Принадлежност към темата." Явно ми е липсвало или едното, или другото. Така че не съм особено поласкана като от комплимент. Относно цитата от есето ми – всяка промяна и опит за израстване среща съпротива. Това не означава, че трябва да стоим бездейни. Пък и дори да се преместиш в съседния квартал, пак ще те нарекат "чужд". Аз живея в нашия повече от половин век и все още не се чувствам "у дома". Въпрос на нагласа. Благодаря.
  • "Направиш ли стъпка – преминаваш в друг свят. И ситният чакъл под краката ти ще протестира, че стоиш върху него, а обувките ти ще скърцат с издраскани от камъчетата подметки... Земята, където камъчетата под краката свистят като куршуми и пускат кръв, не е обетована." Браво! Много ти е хубаво есето. Явно нямаш близки хора в журито...ааа, те конкурсите са анонимни, забравих.
  • Добро есе. Честита награда! 😊
  • Благодаря, Латинка. Постарах се да изразя мнението си по темата на конкурса. Радвам се, че ти е харесало.
  • "Защото Бог е също така щедър и милостив към тези, които Му се боят и които вършат добри дела в Негово име. Не заради мен ме изведе Той от страната на Гробниците, а заради тях – тези, които идват след мен.
    И които някой ден ще се завърнат. Надявам се." - Амин!

    България е благословена от Господа, но я управляват некадърници и предатели, за съжаление!
    Поздравление за есето!
    Участието ти в конкурса е също награда!
    Хубава вечер и на теб!
  • А аз кога съм казал, че са незаслужени? Само отбелязах, че липсата на награди е по-скоро комплимент....
  • khanas (Анани Ананиев), като редактор на поетичните книги "Летен облак", "Зрели небеса" и "Пътник през Рая" на Владислав Недялков, мога да твърдя, че наградите му са заслужени.
    Хубава вечер!
  • Благодаря за съвета, помислих.
  • Помислете за Паисий и за Тодор Живков. И кой повече награди е имал...
  • Всеки отговаря за себе си, Анани. Аз не мога да ти отговоря от името на цитирания от теб автор. А че повечето конкурси са девалвирани, е факт. Това ме натъжава, но не ме отчайва. За мен конкурсите са възможност повече хора да прочетат произведенията ми. И смятам наградите за положителен стимул.
  • Мария, наистина не трябва да се притеснявате от липсата на награди. Според мен, това по-скоро е комплимент. Ето как пише един "лауреат": "Прочетете профила ми и ще видите наградите, които съм спечелил! Говори ли Ви нещо Национална литературна награда "Йосиф Петров" на Съюза на независимите български писатели за книгата "Пътник през рая" 2021 г и много, много други от различни конкурси. Нещо, което вие с дребното си творчество няма да постигнете никога, още повече като изливате жлъчния си тон тук..."
  • Благодаря, Блу. Малко съм разочарована, но ще го преживея, както често казвам 😃 Имах и технически проблем при изпращането, пак ми излезе некоригираният вариант и се наложи да го пратя втори път. Дано това да не е причината, ще ме е яд.
  • Хареса ми. Мария, не се коси заради липсата на награда. На ясно, си, че призовете се раздават по други принципи, не според достойнствата на произведенията.
  • За какво точно става въпрос? Написах Григор Сарийски и ми излизат куп статии.
  • Ами - фразата беше 'Не знам причина, поради която някой ще отиде в чужда страна ... ' - та се сетих за Григор Сарийски и неговата приказка за начина на работа на хладилниците ...
  • Радвам се. Ще прочета непременно!
  • 👍Хареса ми и ми даде идея 😎
Предложения
: ??:??