Моите мисли...

Моите мисли... седейки пред листа, мислейки за чувствата, за моите чувства... Появява се този момент, момент, в който самата аз не мога да изкажа, с думи това, което чувствам. Изобщо, остава ли нещо такова? Не знам. Опитвайки се да ги събера, осъзнавам, че не мога да събера себе си. Къде съм аз? И коя по дяволите съм? Онова наивно момиче, сблъскало се за пореден път  с жестокостта на несподелената любов? Онова същото момиче, отдало сърцето си и получило само студ, усетило само празнота... празнота?! Истина ли е, че това, което не ни убива ни прави по-силни? Ако е така, защо след всяка болка и изпитание, умира част от нас? Защо след време, време, изпълнено с тежки моменти, от нас няма и следа? Обръщайки се, с ужас установяваме, че това не сме предишните “ние”. Не губим ли всеки път част от себе си в търсене на отговор на един прост на пръв поглед въпрос, а именно – “защо”?! Опитвайки се да събера в едно всичко, което чувствам, осъзнавам, че умът и сърцето ми... ахх, изпълнени с толкова различни чувства, напълно противоречащи си, но и така близки, в своята болка. В главата ми преминават хиляди въпроси, чрез които търся отговор... или спасение. Трудно е човек да събере себе си, да открие парчетата на сърцето си, особено ако са били изтрити... с едно единствено движение. Да обичаш преди всичко означава да прощаваш, да даваш, без да мислиш какво и колко получаваш. Но къде, питам аз, къде отива смисълът на всичко, когато човекът, за когото се бориш, за когото си готов на всичко, просто изчезне... В този момент изчезва смисълът на живота ти, всичко се срива. Но най-странното е, че човекът, виновен за това, може би никога няма да разбере каква разруха оставя след себе си. А след това? Може би всеки постъпва по правилния за него начин, колкото и грешен да е той в очите на околните. Да, следва го, с надеждата, че давейки се в сълзи, алкохол или отнети спомени, един ден болката ще премине. Че може би слънцето ще грее по онзи начин, даващ топлина на сърцето, приветстващ към новите перипетии на съдбата. Че вятърът отново ще донася онзи полъх, онова усещане, че сме близко до смисъла на живота си, още повече – че сме част от него...

Но така ли става? Питам... къде е честността във всичко това? Къде отива справедливостта? Как, за Бога, е създаден този свят? Възможно ли е човек да отдаде себе си, а да получи нищо? Възможно ли е да изгаряме за някой, а той с едно свое движение или дума да сложи край, да остави само една тлееща душа!? И как по дяволите се предполага, че ще се справим?! ЗАЩО? Защо не получаваме поне остатъците, поне обяснение... няколко думи дори? Защо съдбата с лека ръка  отнема смисъла от живота ни? Защо, започвайки, не изгася пожара, а оставя малка мъждукаща и болезнена искрица, едва тлееща, а именно надеждата...

Как човек да намери покой, когато тя е в нас и подклажда огъня на противоречията... сърцето се бори срещу здравия разум, но кой, кой надделява?