Нашето странно човешко мислене си служи с логиката на т.нар. изключено трето. Това ще рече, че ако Т е някакво твърдение, а nonT e неговото логическо отрицание, то ние предполагаме, че в двойката
(T, nonT) е вярно само едно твърденията, а другото е невярно. Тази логика има своите корени още в дълбока древност и лично на мен ми е трудно да кажа, кой точно я взема пръв на въоръжение /може би недоказаните все още, като екзистенция, атланти/. Но в древна Гърция, без съмнение, Аристотел я развива в най-висша степен. Това е същият онзи Аристотел, който заявява, че: "природата не търпи празно пространство" и с това гениално предсказва наличието на невидимия свят, днес обект на изучаване от квантовата механика. Това е същият онзи Аристотел, който заявява, че: "образованите превъзхождат необразованите, така както живите превъзхождат мъртвите". Това е същият онзи Аристотел, който възкликва, че "най-тъжната гледка на този свят е бедният старец". Това е същият онзи Аристотел, чийто епохални трудове разочароват Айнщайн и съпругата му Милева, до степен публично да признаят това си разочарование. И най-накрая, това е същият онзи Аристотел, който образова Александър Македонски - сина на Филип, дотолкова, че да го превърне в антроподемон на древния свят и като резултат - в най-великия пълководец на всички времена, равен на когото повече никога няма да видим.
С логиката на изключеното трето е свързана и една традиция у древните, когато са прибягвали до спор помежду си. Едната от двете спорещи страни приема за вярна тезата на другата с надежда, че веригата от логически разсъждения ще доведе до противоречие. При достигане до такова, тази теза бива елиминирана и по метода на изключването за вярна бива призната противоположната. Вероятно това е причината да се шири като еталон за вярност една мисъл, приписвана на Сократ: "в спора се ражда истината", намерила правоприемничество и в древния Рим. Бил съм неведнъж свидетел как това твърдение, валидно, уви, само при специални условия, се екстраполира от невежи хора съвсем фриволно и се стига до истинска гротескност, особено когато те не спорят за противоположни едно на друго неща. Мога смело да заявя, че споровете между подобни хора само отдалечават от истината не само тях, но и техните слушатели. Всъщност такива спорове следва да бъдат квалифицирани като чиста загуба на време.
От самата постановка на принципа за изключеното трето е ясно, че се касае за една бинарност, т.е. за един твърде опростенчески опит да добиваме познание за реалността. При това положение доста мъдро звучат словата на Еклесиаст: "който трупа знание трупа печал". Върху тази бинарност се полага, за съжаление, цялото човешко познание. По тази причина то следва да бъде признато за съмнително. Някои негови практически постижения, които са вън от съмнение, ни най-малко не могат да са свидетелство за истинността му. Ще дам прост и нагледен пример. Откакто съществува вида наречен "хомо сапиенс" е известно, че неговите представители умират. Това е станало повод за битуването на съмнителни "мъдрости" от рода на "memento mori" /в превод от лат. "помни смъртта"/. Смъртта се приема като нещо неотменно - като непреходна истина. Какво би станало обаче, ако науката ни даде ключ към реално физическо безсмъртие на индивида. Точно в този миг ще настъпи тотален прелом в разбирането за смъртта. Умиращите хора ще се превърнат в изключения. Нещо повече - всички мъртъвци на човечеството, за цялото му съществуване, ще се окажат просто велики изключения от правилото: "човекът е безсмъртен". Ще се получи истински лупинг - предишното правило ще стане сега изключение. Ето - това неизбежно ни очаква в едно недалечно бъдеще. Защото е вярна мисълта, че "реалността е по-фантастична и от най-фантастичната измислица".
Опит да се противопостави на принципа за изключеното трето прави древнокитайската мисъл. Даоската парадигма за мистичното Дао, намерила своето въплъщение в гениалния трактат на Лао Дзъ, озаглавен ДаоДъДзин, е по същество въвеждането на диалектика. И макар представителя на западноевропейската философия и основоположник на нейната диалектика, Георг Вилхелм Фридрих Хегел, в своята История на философията, да се опитва да омаловажи древнокитайската диалектика, както и диалектиката на древногръцкия философ Хераклит, наричайки я стихийна и наивна, то внимателното съпоставяне на трудовете на мастития философ с трактата ДаоДъДзин, могат само да ни убедят в наивността на неговата диалектика, сравнена с перфектната ин-ян машина на даосите.
В търсенето на по-широка обхватност са разработвани логики, които се позовават на повече от две начала. Например на три - логиката на Лукашевич, както и финитни логики, базирани на повече от три начала. Построявани са модели и на инфинитни логики, а българският енциклопедичен мислител Тимен Тимев, известен у нас с псевдонимите Анубис, Материус Розенкройцер и Йохан ге мол, предложи, т.нар. от него, омнилектика, при която Т е тъждествено с всичко останало, но не и със самото себе си.
Всички тези екзотики, обаче, интересни като опити да се излезе от "изключеното трето", не играят добре на подиума на познанието. Да си спомним, че един от най-великите философи - Имануел Кант, провъзгласи своите, т.нар., антиномии. Те са взаимноизключващи се положения, възможни само ако се основават на принципа за изключеното трето. Да посочим някои от тях:
1) T: Светът е познаваем. nonT: Светът е непознаваем.
2) T: Светът е краен. nonT: Светът е безкраен.
3) T: Бог съществува. nonT: Бог не съществува.
nonT в 1) ни представя така наречената теза на агностицизма. Самият Кант е родоначалник на понятието "нещо в себе си", т.е. нещо принципно непознаваемо. Ако нещата в себе си съществуват, то те са нещо като информационни, а не гравитационни, черни дупки. Следователно тяхното съществуване ще влече глобалната /т.е. принципиалната/ непознаваемост на света. Аз лично смятам, че за нас е трудно най-напред да дефинираме термина познание. Или, казано другояче, считам, че каквато и дефиниция да даваме на този термин /с помощта на финитни или инфинитни средства/, то при така избраната дефиниция ще възникнат, органически произтичащи от нея, "неща в себе си". Защото всяка дефиниция е свързана с налагането на определен ред, а редът генерира винаги "неща в себе си". Ние не можем и няма как да налагаме своя ред на Създателя, тъй като Неговия ред е непристъпен за нас и нашето мислене. Самият Кант правилно стига до извода, че понятия като материя, време, пространство etc., са продукт на начина ни на осезаване и мислене за реалността, а не са нейни иманентни качества. Не са нейни атрибути, както ни се струва на пръв поглед. Интересен въпрос, който се изкушавам да поставя пред гносеологията /науката за познанието/ е: възможно ли е съществуването на "информационно огледало"? Това е въведен от мен термин за нещо хипотетично съществуващо. Възможността информацията глобално да се оглежда в нещо. Ние знаем, че обичайното огледало чрез отражение ражда симетрия, а чрез симетрията генерира нови геометрични форми от стари такива. "Информационното огледало" е "уред", в който може да се оглежда единното информационното поле и фактически да се мултиплицира. С други думи, ако "информационното огледало" съществува, то самото информационно поле подлежи на непрестанна мултипликация и ние достигаме до идеята за информационно перпетуум мобиле.
Да се спрем накратко на 2). Съвременните физици са раздвоени в мнението си по този въпрос. Едни от тях считат, че вселената е крайна, но няма граници. Тази концепция се базира на един модел на Айнщайн за стационарната вселена, днес вероятно оборен, като за родоначалник на това оборване се счита Фридман с неговия модел за разширяваща се вселена. Разширяването на вселената е признато посредством закона на Хъбъл, както и на основата на теорията за т.нар. голям взрив., т.е. третирането на вселената, като зачената от сингуларност. На тази основа, други физици считат, че вселената може да се разширява до безкрайност. Но и това е засега само смела хипотеза.
И накрая да разгледаме 3). Самият Нютон навремето възкликва, че не се нуждае от хипотезата за съществуване на Бог, за извеждане на неговите уравнения. Можем да онагледим тази ситуация с мисълта, че веднъж задал началните условия за съществуване на нашата вселена, Бог няма повече работа в нея. От тези начални условия всичко останало произтича по железни математически и физически закони. Затова и самият Нютон говори за т.нар. Божествен тласък, след който всичко е сякаш предрешено. Да не забравяме, че Айнщайн признава също ролята на Бог във вселената с думите: "Бог не играе на зарове", противопоставяйки по този начин изначалната разумност на творението на опитите на куп известни физици от квантовата механика и по-специално от т.нар. Копенхагенска школа, да внедрят принципа за индетерминизма в нея. В това отношение особено място заема т.нар. принцип на неопределеността на Вернер Хайзенберг.
Както сполучливо отбелязва Блез Паскал, въпросът дали Бог съществува или не, вълнува всеки на смъртния му одър. Атеистът се страхува, в последните си мигове, да не би да има Бог, а вярващият - да не би да няма!
Като съчетавам формално антиномиите 2) и 3), мога да посоча, в резултат, следните моделни светове:
a) Краен свят без Бог.
b) Краен свят с Бог.
c) Безкраен свят без Бог.
d) Безкраен свят с Бог.
От принципа за логическа равнопоставеност изглежда следва, че всяка една от тези възможности съществува някъде реално реализирана, а вие може да си изберете онази, при която би ви било най-приятно да живеете.
Сега остава да добавите към картинката и антиномията 1). В резултат от a) - d) ще получите следните разцепвания:
Познаваем краен свят без Бог;
Непознаваем краен свят без Бог;
Познаваем безкраен свят без Бог;
Непознаваем безкраен свят без Бог;
Непознаваем краен свят с Бог;
Познаваем краен свят с Бог;
Непознаваем безкраен свят с Бог;
Познаваем безкраен свят с Бог.
Ако формално работите с понятията познаваем и непознаваем Бог, то бихте могли да разцепите всяко едно от изредените по-горе положения на две нови такива. Тук няма да ви отегчавам с изреждането им.
Благодаря ви за вниманието!
Бел. на автора: Това есе съдържа оригинални мисли на автора, които се публикуват за пръв път.
© Младен Мисана Все права защищены