- С кого си?
- Със Страховете, които зачена в утробата на детският ми ум...
Небето реши най-после да е на моя страна. Разтвори широките си гърди и... заваля. Между капките дъжд, странен шепот отекваше в главата ми. А ехото му ме обгръщаше натрапчиво и безжалостно. Пред мен, зад мен, под мен, над мен и... вътре в мен.
Познах гласа на майка си, но дрезгав, натрапчив, настойнически и... остарял. Дали това бе бъдещето, подсъзнателно надвивам шепота, но той крещи: „Хората!!!". Май беше знак да мълча. Реших да се подчиня и просто слушах...
„Хората са странни същества. Пречупват болката и се правят на неуязвими. Продават най-ценното си качество в заложна къща на Дявола, а после забравят да си го откупят... Въобразяват си, че могат и без него. Живеят без комплекси и са идеални... Продажници!...
Хората са скромни. Толкова добри. Усмихват се, огън гори в очите им. Дават топлина на всеки срещат скитник, молещ за милостиня и прегръдка. Спасяват милиони животи, обичат и не искат нищо в замяна. Носят доброто в сърцето си, толкова чисто и безкористно... Ангели!...
Хората убиват! Убиват светлината на слънцето, създавайки своите жалки творения. Убиват живот, създаден от самите тях. Спасяват лудостта си, и убиват за удоволствие. Убиват относителните си понятия за щастие, за радост, за любов. Не се замислят и... убиват себе си!... Убийци!...
Хората даряват! Даряват всичко, за да видят някого задоволен от жалкия живот, който живее. И се чувстват щастливи. Нали заслугата е тяхна. Тайно си стискат заблудата, нея никой не иска, пазят я като най-святото си нещо. И са доволни... Глупаци...
Хората грешат. А Бог е грешник, защото им прощава... Надхвърлят собствените си предели. Не вярват в нищо. Не мислят. Не виждат. Слепи са. Ограничени. Уж всезнаещи, а неграмотни... Грешници..."
...Намирам смелост и крещя:
"Спри!!! Не мога повече! Пронизваш ума ми толкова остро. Остави ме!Напусни съзнанието ми!!! Каквото и да си! Който и да си!..."
... Тишина...
Отварям очите си, не виждам нищо. За миг Вселената е малка сфера в ръката ми... Шумът на капките и ропотът от мокрите ми стъпки отекват след мен... Отвътре нещо ме прояжда и изпива вътрешностите ми. Поемам сетен дъх, за да се чувствам жива... Отново... В дробовете ми пърхат милион пеперуди. Нещо се запречва в гърлото ми. Не мога да се контролирам. Онзи шепот отдавна е погубен в нищото, а думите чета с черно мастило по белите петна в ума ми.
„МОМИЧЕ СЪМ, а НЕ ЧОВЕК!!!" - продължавам да крещя на пук на всички хора! И моля се да не стана Продажница, Ангел, Убийца, Глупачка и Грешница!...
- Идвам, идвам, мамо... И този път не съм сама...
© Йоанна Маринова Все права защищены