Моят поглед върху Гео Милевия "Кръст"

Един нов поглед върху Гео Милевия „Кръст”

Трябва да призная, че не съм човекът на литературата, когото търсите. Не познавам стилистиката на Гео Милев, не съм склонна и да анализирам поетическите му похвати в изграждането на устойчиви образи и реализирането на авторовия замисъл. Аз съм интерпретатор.

Именно способността на дадена творба да въздейства и провокира е това което я прави истинско произведение на изкуството. В този ред на мисли прехвърлям цялата вина за това кощунство срещу учебния материал и литературната критика върху Гео Милевия „Кръст” и измивам ръцете си в кристално чистите води на собствената непросветеност, но впечатлителност.

Стихотворението „Кръст” ме грабна с картините и атмосферата си изобщо. Събуди в мен истинско усещане за близост, отвъд границите на измеримото. Композира една виртуозно изградена мелодия, сляла в себе си мисли, чувства, настроения- с една дума цялостно светоусещане.

Не ви ли се е случвало да усещате в себе си нещо дълбоко потиснато, което с разума на един съвременен човек, не само не сте склонни да изпуснете навън, но ви е и страх от него?... В едно далечно бъдеще седите в болнична стая с тапицирани стени и без дръжки от вътрешната страна на вратите- това тъмно нещичко най-накрая е взело връх... Не, не говоря за демони и грехове. Това черничко нещо вътре е един прикриван цинизъм към живота, към ценностите на отчаяните оптимисти, скрили тревогите си на топка в стомаха и лепнали маските на самозаблудата. Не, не говоря и за лудост и депресии. Имам предвид едно крайно философско осъзнаване. Отричане от системата, алгоритъма, по който съществуваме. Отричане от логиката на действията ни и психическите анализи на самозвани учени, опитващи се да ни кажат какво не ни е наред с главата.

Добре дошли в света на индъстриал културата! 

...

‘Като утеха лишна само

- сред трезвена планинска шир-

обсажда черен манастир

днес хубостта ти с кръст и камък...

(„Безимен камък в мъртва шир”)’

...

Трагична безнадеждност, подсъзнателен копнеж по едно безвъзвратно изгубено минало, привидно спокойствие, но вътрешна динамика на мисълта и чувствата...

Планината с дрезгавата си натуралистичност е най-подходящият декор за експресионистичния поход на свободния човешки дух срещу обременяващата логика на битието, където стереотипът на обществото (камък) и богът-морал (кръст) диктуват, затварят, заключват, забраняват, унищожават... ...красотата. По същия начин, по който я създават...

Младостта е онзи изгубен идеализъм, който обвързва любовта с красота и живота с щастие. Но младостта повяхва бързо- твърде бързо, за да и се наситиш и твърде бавно, за да я забравиш. И именно факта, че не можеш да я забравиш, нито да я върнеш отчайва... и ни превръща в циници. Безсрамната голота на красотата, прецъфтяващите и устни и мръсните и пръсти, готови да опознаят всяко нещо, да докоснат всеки предмет, в безплодното търсене на вечна младост.

...

‘Оплакват вечерни камбани

на твойта младост мъртвий сън;

кого зове- зов: жаден звън-

във твойта гръд от страст наляна...

(„Последен без пробуда сън”)’

...

Любовта е една болна фантазия, нарастващ звук, вълна, цвят, болезнено наситена светлина, която блясва и изгаря в собствената си пепел от надежди. И всичко това в границите на няколко момента. Момента на привидно щастие, на разпръснати фотони, които да отблъснат за един кратък отрязък от време депресивната реалност.

Монахинята захвърля черното си расо и вместо белезите на страданието и повехналата безплодна снага на робиня, пред нас се представя олицетворението на страстта и копнежа. Копнежът да бъдеш изпълнен, изграден, цял сред топлина и меки светлини, вибрациите на пищна музика и мекотата на кожа. А вместо това гротеска. Пръст който бърка в раните на неосъществени надежди и вади оттам карантиите на собствените грешки. Похотливи ръце, търсещи да изстискат последните капки бяло щастие от спомена. И накрая смърт- „шъпа черна пръст”

Гротеска, интензивна болка и цинизъм в текстовете, несвойствени звуци и синтетична мелодия, подигравателна нотка- нима подобна какафония би могла да бъде подредена и превърната в хармония?...

Може би ще ви се стори необичайно, дори наивно сравнението между български литературен класик и модерната музика на 20ти век- и то не в какво да е, а в светоусещане и цялостна атмосфера.

Но за мене този паралел съществува, както и за всеки друг почитател на индъстриал културата. Заела от мрака и апокалиптичния страх на Готиката и Средновековието, от неосъзнатата тревогата на модерния човек и цинизма на съвремието, индъстриал културата е като цяло носталгично тъжна и обезнадеждена. Но това съвсем не я прави грозна. Реалния поглед върху живота наистина води до сблъсък с недъзите на човека и обществото, но точно това  кара човека да преосмисли ценностите си и да осъзнае, че такива всъщност няма... Алогизмът се проявява не само в изграждането, но и в смисъла и внушението.

„Днес се събудих, за да се открия на ново място, друго място. Със следата от стъпките си там- откъдето тръгнах и избягах. И изведнъж ми се струва че всичко, което съм чул, може и да е било вярно. И ти ме познаваш (е, поне си мислиш така)- Понякога... аз имам всичко. Сега ми се иска да бях почувствал нещо.

Знаеш ли колко далече отидох? И колко се повредих? А когато си мисля, че ще мога да изплувам... потъвам още по-дълбоко.”

Тази песен на американската индъстриал група “Nine Inch Nails” е един своеобразен химн на това светоусещане.

Светът е благоприятен докато не съзнаваме ролята си на пионки и можем да му се наслаждаваме. Когато ни омръзне завесата на оптимизма, покрила с приказна красота сивата ръждясала машина на битието започва да се свлича, докато не осъзнаем, че живота ни е повредил, изхабил- и като един ненужен изтъркан болт ще бъдем заменени от нов, лъскав, физически здрав. А телата, на които сме се наслаждавали в младостта, ще бъдат скрап- претопени за да се произведат нови като нас...

Философското отрезвяване е болезнено... и сладко. Защото в самосъжалението и егоизма откриваме насладата от собствената същност. Любовта към себе си. Омразата към другия, външния и презрението към това което виждаме. Защото Аз-ът е Бог. Нали така казваше Гео Милев? Защото заобикалящият свят е низък и недъгав, но живеещ в хилядите си самозаблуди на хилядите си пионки-хора...

Точно това е мъничкото черно червейче на Гео Милев и индъстриал културата. Но аз го потискам, потискате го и вие... защото сме идеалисти, защото сме млади, защото светът още не ни е омръзнал. Но нека почакаме и видим... и забележим тапицирания таван на бялата си стая...