Неделя е. Събуждам се с леко притеснение в сърцето, че днес е много важен ден. Лежа в леглото си, леко замаяна от снощния махмурлук, и се опитвам да си спомня какво беше днес. Телефонът ми тихичко позвънява с мелодията на любимата ми приятелка. Вдигам и от другата страна на линията се чува кански писък. Сепвам се и изведнъж се чувствам страшно изтрезняла и бодра. Приятелката ми продължава да пищи около 2 минути, през които чуковете в главата ми се превръщат в гилотина и целият ми живот минава като на филмова лента. Тъкмо решавам да се включа в кряскането и - хоп! - настъпва блажена тишина. Включвам се веднага с въпроса  "Какво става? Жива ли си?" (за момент помислих, че това е прощалният ù вик, преди да отиде на небето). "Спокойно, жива съм." - ми отговаря тя и аз се отпускам премаляла на леглото. И тя започва с това, че днес било Свети Валентин. Ето какво съм пропуснала. Това бил специалният ден. Ставам и отивам да изпия всички болкоуспокояващи в домашната ми аптечка плюс 2-3 чаши кафе, но през цялото време държа телефона и съм на линия. Пороят от думите, изливащи се оттам, има силата и количеството на Ниагарския водопад, но аз съм ветеран. Вече 4 години сме си дружки и сме си свикнали. Тя ми обяснява как днес е най-романтичният ден, който трябва да прекараш с любимия и колко е важно за нея това, как той не ù се е обадил все още, въпреки че вече е 10 сутринта и така нататък (знаете за какво говоря – нещо като най-лигавата сапунка). Пия кафето и пафкам първата си цигара за деня. Слушам, разбира се, и то внимателно. Обяснявам ù, че днес все пак е Трифон Зарезан и Прошка и това са наистина важни празници, но кой ли ме слуша. Много е романтична, за разлика от мен. И аз някога бях такава, но, благодарение на мъжете в моя живот, се промених и спрях въобще да празнувам този светъл католически празник. Затварям телефона с облекчение. Отпивам от кафето и започвам лекичко да се чувствам нормално, но, уви, за кратко. Синът ми се събужда и започва да мрънка за закуска, последван от съпруга ми. След като вече са нахранени и спокойни, започвам да се занимавам с домакинските си задължения – приготвяне на обяд, чистене, пералня и така отминава денят ми. И през цялото това време нито дума от съпруга ми за празника на влюбените. А аз си мисля за това. Някак си ми стана едно такова любовно и романтично. Щеше да е чудесно да ми каже някой, че съм хубава, че ме обича, но нищо. Пълна тишина. Преминава денят бавно и тегаво. Аз, цялата разрошена, мръсна и с пеньоар на розички, тичам из къщата като пироговска линейка и чакам ли, чакам. Ама нямаааа. По някое време телефонът звъни и пак моето момиче. Ще има среща с любимия. Щастлива е, направо подскача от щастие, а на мене нещо ми се доревава. По принцип не плача вече 7 години, но ето че и най-студената жена като мен може да се трогне.Настъпва вечерта, а аз се чудя да рева ли, да се смея ли, но все пак решавам, че ще празнуваме Трифон Зарезан -любимия празник на нашето семейство. И двамата със съпруга ми лекинко обичаме да си пийваме. И защо не? Животът е кратък. Празнуваме и то как? До премала. Става късно вече. Лягам си и затварям очи. Изтощена съм. Не знам от празнуването или от чистенето? В просъница чувам съпруга ми да казва, че все пак съм готина женица (предполагам, че това се дължи на поетия в неограничени количества алкохол от него преди това)

Ей това е. Ето това чаках да чуя, но не на Свети Валентин, а на Трифон Зарезан. И, да ви кажа, изведнъж се почувствах страхотно. Всеки празнува различно. Всеки ден е празник, особено когато наистина някой те обича, дори и по свой си начин.