Много пъти съм се питала защо нещата не протичат така, както ми се иска да бъдат... Защо, вместо страдание и сълзи в очите, не изпитвам повече радост и смях в душата... Все си мисля, че го заслужавам, просто ей така,.. че е един вид изпитание на съдбата... Да, но с всеки изминал миг на тъга, самота и несподелимост, мисълта за тази предопределеност се изпарява... В гърлото ми, преглъщайки горчивите сълзи, засяда една буца... Тая безформена и безтелесна „маса” сякаш запречва всички надежди за нещо по-добро! Тази, така наречена буца, изтъкана от безброй минали болки и разочарования, сякаш не позволява да си поема въздух, но в същото време ме спасява от предозирано вдишване на кислород... Чувствам се сякаш съм на някаква граница – от едната страна е всичко онова, което ме наранява, всичко е безцветно с тъмни контури, някак си безлично, тихо, досадно тихо, потискащо, студено... От другата страна на бариерата въздухът е изпълнен с меки пастелни цветове, някъде далече отгоре се спускат нежнит ...