„Животът е пълен с трудни избори, нали?”

Урсула, вещицата от „Малката русалка”

     31 декември. Все едно коя година. На 10 години съм. Със сестричката ми очакваме с нетърпение настъпващата Нова година. Или по-точно все още си мислим, че тръпнещо очакваме Новата година и подаръците. В къщи сме четири човека. Ние, мама и баба. Това е моето семейство. Приготвили сме със сестра ми подаръци за мама и за баба, а те вероятно за нас. Надяваме се поне на това. 21.30, 22.00 , 22,30... и тогава:

-Момичета, хайде по леглата! Много съм уморена днес и искам да си лягам.

- Но мамо...? Нова година е ...?

- Какво, като е Нова година? Бях на работа уморена съм.
- Добре ти си лягай, ние ще гледаме телевизия и ще чакаме...

- Няма какво да чакате! Загасяйте телевизора да не шуми!

-Ние ще го намалим...

-Казах! – с тон не търпящ възражение отсече мама.

Баба ни прегърна и също каза:

- Момичета, хайде да лягаме. Майка ви е нервна и уморена. 

Когато си на десет нямаш много избор. Може да спориш, но не те чуват. Поне нашата майка не. Затътрихме се недоволни към леглата. Легнахме, но сън не ни хваща. Пък и със Силвето така се разбрахме докато си михме зъбите – няма да спим. Може да сме в леглата, но ще посрещнем Новата година. Шушукахме си нещо. Баба от време на време ни правеше забележка, да заспиваме, но не много настоятелно. Шушукахме, но очите сякаш понатежаваха. Бутахме се една друга да не заспим, твърдо решили, че трябва да устискаме до полунощ. Не знаехме колко е часа. По едно време се чу отваряне на врата, стъпки. После макар много внимателно се и затварянето на външната врата на апартамента. Надигнах се в леглото.

-Къде тръгна – чух гласът на баба

- Да видя...

- Няма нищо за гледане.

-Ходи ми се до тоалетна.

-Точно сега ли?

-Да

-Добре, отивай.

Може би вече се сещате. Мама я нямаше. Тъй като вече знаехме, че я няма, баба ни каза, че е с приятели да посреща Новата година. Бяхме огорчени и двете, но получихме разрешение да гледаме телевизия до полунощ. С една уговорка, че няма да кажем утре за това на мама.

Тогава научихме три неща. Първо, че мама ни лъже. Второ, че мама предпочита компания на приятели пред нас. И знаете ли? Много по-обидно ни беше, че ни лъже. Може би, защото хем предпочита друга , компания, хем ни лъже, хем по този начин ни „наказва”. И трето, когато правиш нещо, което ти се прави, но ти се струва, че не е правилно – лъжеш, криеш го. Но го правиш. Защото много го искаш. Всъщност и баба лъже... Вече и ние лъжем... Защото няма нищо да казваме утре на мама.

Някаква си житейска история... Дали се е случила или не – не е толкова важно. Тя може да е по-различна, а децата – герои в нея да са научили същите неща. Усмихваме се на съседката, а да после коментираме колко е глупава. И много други примери. И лъжем. Лъжем другите. Лъжем и себе си, че нямаме друг избор. Че животът ни поставя ограничения. Трупаме в „архива” примери, че от истината боли, че истината е спънка и че нямаме друг избор. А всъщност непрекъснато сме изправени пред избор. Някои избори правим лесно. Да хапна или не? Да си легна или не? Да погледам ли телевизия или не? Друг път обаче сме на кръстопът в живота и тогава решението се формира значително по-трудно. И въпреки, че ни се струва, че някаква житейска ситуация ни предизвиква да направим избор, процесът на вземане на решение е вътрешен. Светът в който живеем сякаш е съставен от диаметрални противоположности. Мъжко-женско, духовно-материално, добро-зло, правилно-неправилно, истина -лъжа... „Нямах избор” няма как да е вярно. Винаги има избор, винаги има и друг път макар понякога не го виждаме. Истинският избор може би е между истината и това, което изглежда че е на база на струпани картини и опит в нашата подсъзнателна памет. Те понякога ни помагат. Друг път вредят. Дали да живееш с истината също е въпрос на избор. Всички ограничения, които си поставяме за да живеем с нея, са научени и запомнени от условията в които сме съществували. Където човек вероятно се научава и да лъже.

Може ли да се измъкне от това? Има ли право на избор да избере да живее с истината? Има! Защото приемайки и стоейки зад своята лична истината, тя ни освобождава. Освобождава ни от маски и от лъжи. Не е нужно да се опитвам нещо да скрия, но не е и нужно да бъда подозрителна към човека срещу мен. Дали е искрен или не, това е неговият избор. Този избор определя неговия път в живота, а не моя. А моят ще криволичи. Ще правя избори, ще греша, ще падам, ще ставам , ще се уча, ще получавам подаръци и „бонуси” , защото всеки път е такъв. Неограничеността се сблъсква с ограниченията, знанието с невежеството и илюзиите , а всеки човек с избора дали да е откровен или да се опитва да е лицеприятен за всички. Истината... Абсолютната, нея само я търсим, струва ни се понякога, че сме се докоснали до нея. В следващия момент и тя ни се изплъзва. Може би защото истината е такава точно за този момент, а в следващия може да се промени? Това, което чувствам в момента е точно в този момент. Това, в което съм сигурна в момента също е точно в този момент. И в този момент съм сигурна. Толкова сигурна, че не е нужно да го доказвам никому.

Хей, ама вие за Живота ме питахте. А аз се отплеснах. Животът такъв, какъвто го разбирам… Знаете ли… все с клишета ще ви отговоря на този въпрос. И вероятно не само аз. Всеки разбира живота според клишетата, които е приел за истина. Път е Животът. Има начало и край. Начина по който ще го извървиш зависи от теб. От изборите, които правиш, от клишетата в които повярваш, от Вярата, която допуснеш в Душата си. Харесвам една мисъл на Джеймс Матю Бари - „Животът на всеки е като дневник, в който искаме да напишем една история, а написваме друга.“ Но тази другата история, вярвам, че ще бъде още по-вълнуваща, ако дръзна да работя не за пари, а с хъс и с желание от ръцете и мисълта ми за излезе нещо красиво и полезно. Ако дръзна да обичам така, сякаш никога не са ме наранявани. Да си позволя да чувствам. Чувствата са това, което не подлежат на контрол и корекция. Тях просто ги има. Някой е докоснал някаква струна в мен и тя е засвирила прекрасна музика. Това ме прави щастлива. Само това. Не знам, защо се е случило – не съм го планувала. Не знам до кога. Сигурно някога ще ме нарани или по-скоро аз ще се нараня в някой момент. Оголена душа трудно остава неодраскана.

Махайки бариерите, щитовете и доспехите ние самите се нараняваме понякога, защото имаме очаквания. Искаме, надяваме се, манипулираме... Иска ми се да мога нищо да не искам за себе си. Само любов . Въодушевление и възторг е това, което ме прави жива и любовта ми го дава. Бях го загубила някъде. Сега остава да се опитам да го запазя и да го разпалвам във мен сама всеки един миг.

А да… Пак се увлякох. Животът ли? Животът, той е тук и сега. Докато мисля, докато ви разказвам всичко това. Когато улавям мига в красотата на природата, на музиката. Радостта от жест на любим човек. Животът е само дума, докато не се намери някой - който да и предаде смисъл. И тогава разбираш за какво си е струвало да живееш! Ноооо, този някой е по-добре да сте самият вие, а не някой друг. Да живееш за себе си, а не заради друг, защото животът си е само твой. Животът… Ооо, я стига толкова съм ви говорила за живота! Отивам да го живея! Предлагам вие да направите същото.