Един вик. И после нищо. Раждане. Смърт. Думи. Водовъртеж… Чакай малко, на асоциации ли играем? Май така започва всичко, асоциираш себе си и другите, но най-вече себе си. Асоциираме в желанието си да избягаме, а уж нямаше да започвам отново с клишета. Всъщност това вече няма значение, ако въобще някога е имало. Просто седя и обсъждам нещо с “най-добрия си приятел”. Уж губим времето, пропиляваме ценното време, в което той би трябвало да проектира, а аз да уча думички по немски. И с това да се изчерпва представата ни за ежедневие. Само че ние асоциираме, дисоциирайки себе си като някое сложно химично съединение. Проникваме в мисълта си, из дебрите на онова непознато, което остава такова заради страха ни от него. Тоест, от себе си, защото и то е част от нас. Виждам първосигналните реакции на човека, когото познавам откакто се родих. Може би и от по-рано, това вече не мога да знам. И разбирам, колко необятно море може да бъде неговото съзнание, което аз от толкова години се опитвам да разбе ...