Как избрах най-добрия си приятел

Един вик. И после нищо. Раждане. Смърт. Думи. Водовъртеж… Чакай малко, на асоциации ли играем? Май така започва всичко, асоциираш себе си и другите, но най-вече себе си. Асоциираме в желанието си да избягаме, а уж нямаше да започвам отново с клишета. Всъщност това вече няма значение, ако въобще някога е имало. Просто седя и обсъждам нещо с “най-добрия си приятел”. Уж губим времето, пропиляваме ценното време, в което той би трябвало да проектира, а аз да уча думички по немски. И с това да се изчерпва представата ни за ежедневие. Само че ние асоциираме, дисоциирайки себе си като някое сложно химично съединение. Проникваме в мисълта си, из дебрите на онова непознато, което остава такова заради страха ни от него. Тоест, от себе си, защото и то е част от нас. Виждам първосигналните реакции на човека, когото познавам откакто се родих. Може би и от по-рано, това вече не мога да знам. И разбирам, колко необятно  море може да бъде неговото съзнание, което аз от толкова години се опитвам да разбера. Не успявам, и как бих могла, след като така ограничавам отношенията ни, като му слагам етикета “най-добър приятел”... Сякаш тези неща излизат от конвейр… После срещам друг, който ми помага, разбира, подкрепя… и се чудя - защо пък той да не е моят “ най-добър приятел”. Може би, защото не ни свързват върволицата спомени, обремеността на миналия опит и грешките ни един спрямо друг. С други думи, този човек толкова ме е лъгал, респективно аз него, че сигурно не трябва вече да ми прави впечатление. Всъщност, ако търсех в приятеля лъжеца, странно какво ли щях да търся у врага…? Някой веднага ще ме прекъсне и ще извика: “ Ами спомените? Как би могла да ги омаловажиш…! Това е ужасно… и тъжно!”… Господи, спомените… та те се самоизяждат, самоунищожават в главата ми, времето превръща червеното в бледо розово и аз не мога вече да разчета оттенъците на предишните случки. Придавам им различен облик, натоварвам ги с мислите и емоциите си, и те вече не са спомени, а поредното мое мнение по някакъв въпрос.

Някой беше казал, че няма вечни приятели, а само вечни интереси и навярно е бил съвсем прав. В този смисъл,кой ще повярва, че има вечни “най-добри приятели”. А аз съм залепила въпросния етикет вече на един човек. Но… той няма никакви по-специални характеристики в очите на масата, макар за мен да е уникален. В крайна сметка, една от  най-големите  му заслуги за този ранг е фактът, че ме познава от повече време. Но този етикет не носи никакви преференции със себе си. Всеки би могъл да го притежава, независимо дали сутрин вижда Рейн, Дунав или Днепър. Въпрос на гледна точка.

Помня, че веднъж на летището “най-добрият ми приятел” каза “ Хайде... До скоро… ще се видим по върховете на света”. Той наистина вярва, че дори и да си отиде някой от нас, и то не за 3 или 4 месеца, а за години, дори десетилетия, все някога пак ще сме заедно, защото “енергията не се губи”. Аз не го вярвам. За всеки период си има характерни събития, хора, места, които го правят важен за цялостния изглед на живота ти. Ти приемаш и даваш, като се надяваш да не прекъснеш кръговрата, иначе ще се окаже пагубно не само за тебе. Както и да се лъжем, ние винаги сме само брънка в системата на живота, цялостен механизъм сме само за самите себе си. Като камъче в река- бистрата вода от хора и настроения ни оформя отгоре-отгоре, а когато се обърнем, тя ни е придала съвсем друг вид. Така е, за щастие или не,  все се влияем от другите и се променяме под тяхното въздействие. Но те винаги с преходни.