Не мисля, че вече те обичам. Прекарах доста време опитвайки се да не те, и си мислех, че би било облекчение да не те обичам. Но ето ме тук и сега, когато вече не изпитвам същото. Когато се случи беше тихо. Бях сама в стаята си и слушах музика, докато слагах спирала бавно и внимателно. Сякаш няма да я сваля двайсетина минути по- късно, точно преди да си легна. Взирайки себе си на мръснато ми огледало, осъзнах, че не съм мислила за теб цял следобед. И мисълта, че не съм се сетила за теб, не ме притесни. Не ме болеше, докато го мислех. Прошепнах в празната си стая, че вече не те обичам, и се усети сякаш това бе истината. И сега съм тук- пишейки тази поема,  и чудейки се, защо не  съм щастлива за което? Защо ме кара да се чувствам студена и самотна? Положих огромни усилия да не те обичам,  тогава защо не се радвам, че не те?

Осъзнавам ,че това да не те обичам , няма да ме направи щастлива. Това е да обичам останалата част от света- да обичам себе си!