Бяха минали дълги години, откакто нехората бродиха по Земята. Дългите и непрестанни човешки войни и ненаситната алчност на хората бяха направили от тази планета полу-мъртво сметище, където всички доизживяваха дните си. Всъщност дни нямаше – атмосферата беше покрита с прах и пепел, който не позволяваше да се види небето. На тази планета бяха останали само разврат и извратеност. Нехората отдавна се бяха отказали да посещават това прокълната място, където толкова много от техния вид бяха намерили своята гибел.

Но когато отчаянието е най-силно, такава е и надеждата. Имаше едно момиче, което живееше само в една от малкото останали планини. Ден и нощ тя седеше и гледаше злочестото небе с надеждата някой ден да види как изглеждат Слънцето, звездите и Луната, за които бе чувала от малкото останало изкуство, което беше явно изчезнало заедно с доблестта. Нейният живот бе едно от последните смислени неща, останали на Земята. Нейната душа събираше сили да живее с тази орис, само заради мечтата, че някой ден вековните облаци ще се отместят и жаркото Слънце ще я вземе в своята Светлина и тя за първи път ще почувства топлина.

И така тя мечтаеше ден след ден, протягайки ръка към небето скрило безбройните звезди...

Някъде в тази вселена, съществуваше най-силния от всички нехора – този с пълна власт над пространството. Преди той да се роди, звездите се удряха една в друга и се унищожаваха, обричайки себе си и много същества на гибел. Неговото раждане сложи край на това, тъй като той имаше абсолютна власт над материята, той сякаш без усилия местеше и подреждаше звездите и планетите около тях. Хилядолетия той изпълняваше своята роля в този свят неуморно и неотклонимо. Един път той отиде да говори с най-мъдрия от всички нехора. След като му бе обяснено кои звезди скоро ще се ударят и какво трябва да се стори, нечовекът, който контролираше звездите, не се сдържа сякаш и попита мъдрецът:

• Нечовеко, който пазиш в себе си цялото знание на този свят, защо е тъй, че ти винаги плачеш?

• Недей да питаш затова, ако не искаш да умреш - отвърна му другият нечовек.

• Но аз не мога да умра, отвърнете ми, моля ви - защо винаги плачете? - настоя нечовекът на звездите.

• Няма как да ти обясня, но знанието ме натъжава и от него аз не спя, за да плача - бе отговорът, който се чу.

• Не мога ли да ви помогна, поне да ви разбера?

• Вие сте живял хилядолетия, но аз всеки миг преживявам вечността, няма как да ми помогнете, но има шанс да ме разберете. Но внимавайте, това ще ви убие - продума мъдрият  нечовек.

• Искам да видя това нещастие, което кара нечовек да плаче - отговори вдъхновено звездният нечовек.

• Отидете и вижте забранената планета, там където някога живееха нехората. Там ще намерите това, което търсите... но търсете не нещастието, а щастието!...

... с тези думи нечовекът, който контролираше звездите, бе изпратен на Земята.

Беше миг и той вече бе пристигнал там. Разгледа опустошената планета за още един миг, и не разбра какво е това, за което му бе разказал мъдрецът. Това, което забеляза, бе онова момиче, протегнало нежно ръка към небесата, които бяха сковани от мрак. Приближи се и я попита:

• Защо гледате небето, като не можете да видите през него?

• Защото знам, че това, което крие, е красиво - отвърна му девойката.

• Да, красиво е, но тази планета е осъдена да не види никога повече тази красота... защо се опитвате да направите нещо, което е невъзможно?

• В мечтите нищо не е невъзможно, вие не знаете ли? - отговори, несмутено от присъствието на непознатото същество, момичето.

• Но вие разбирате ли, че вашата мечта ще ви погуби... ако небето се изчисти и Слънцето изгрее, вие ще умрете? - с учудване отвърна й нечовекът.

• И така съм съгласна - отговори младото момиче.

Почуди се малко нечовекът и реши поне за малко да изчисти небето, защото му стана интересно дали някой наистина ще си даде живота, за да види нещо, което той вижда постоянно.

Изчисти го.

Девойката погледна смаяна нагоре и се разплака.

• Нали това желаехте, защо сте тъжна, не ви ли хареса? - попита я този, който контролираше звездите.

• Хареса ми, затова се и разплаках - отговори му момичето.

Нечовекът се замисли и реши, че може би точно това е имал предвид мъдрецът. Затова и остана с девойката, гледайки заедно звездното небе, час след час...

Скоро дойде и времето Слънцето да изгрее. Нечовекът продума:

• Време е отново да закрия небето, иначе Слънцето ще ви изпепели.

• Нека, знам, че си струва да го видя, дори и да платя с живота си! - каза му девойката.

Леко натъжен, нечовекът се съгласи. Не след дълго звездата тръгна да излиза изпод хоризонта.

• Още не е късно - запряно продума нечовекът. - Моля ви, не умирайте така!

• Няма проблеми, това ще ме направи щастлива...

... и Слънцето изгря. Девойката се усмихна, виждайки голямата звезда и чакайки своя край. Но нищо не й се случи. Погледна нечовека до себе си, който бе усмихнат, плачеше и изгаряше от Слънчевите лъчи.

Той промълви:

• Живейте, живейте щастлива!

Тя разбра, че той си е прехвърлил безсмъртието на нея и сега той ще умре вместо нея. Тя се вкопчи в него, пречейки на Светлината да го наранява.

• Моля ви, скрийте Слънцето, вземете ми живота, но живейте вие! - каза тя.

• Късно е, вече нямам никакви сили, но не съжалявам - сега разбрах какво имаше предвид мъдрецът.

И той, щастлив, се подготви за срещата със Смъртта.

Тя плачеше, че той умира, а той се радваше, че тя ще живее.

Тогава чуха гласа на най-мъдрия сред нехората:

• Разбра ли сега, защо нечовекът може да плаче?

• Да, разбрах и се радвам, че разбрах! - отговори му вече безсилният нечовек.

• Тогава ще ти дам моята дарба, да замести твоята, нека поне теб знанието те направи щастлив, колкото мен ме направи нещастен.”

И така мъдрецът се изпари. Това беше първият път, в който нечовекът на знанието не бе прав, както и първият миг, в който звездите спряха да се движат.

Минаха хилядолетия от тогава и те все още живеят сами на пустата планета, по която отново бродиха нехората.