Осъзнавам, че не си мой. Разбирам, че трябва да те пусна. Ясно ми е, че да се боря няма смисъл. Знам, че ако не те виждам, ще е по-лесно да те забравя. Но...
Спомените се връщат отново и отново, боли ме, защото знам, че няма да се повторят. Искам да те забравя. Не искам да помня първата среща, първата прегръдка, първото признание, първата целувка. Не искам да ги помня, защото след тях не остана нищо. Останаха неизречените думи, непролятите сълзи, непреглътната болка. Не остана нищо!
Усещам любовта около себе си, тя ме докосва и бяга, а аз, опиянена от допира ù, тръгвам след нея. Но тя изчезва. Играе си с мен и ме напуска, а когато я забравя, се връща... Но този път ще я оставя да си тръгне. Не я искам такава. Искам, щом е дошла, да остане. Искам ти да останеш.
Мога ли да те нарека "любов", щом не съм в сърцето ти? Мога ли да те обичам без да искам нищо в замяна? Не, не мога. Искам всичко или нищо. А ти ми предлагаш нищо.
Ролята на най-добрата, тайно влюбена, приятелка, не ми подхожда. Знам - егоистично е, но те искам за себе си. А не мога да те имам... Затова просто ще те оставя да си тръгнеш.
Знам цялата истина, сама държах да я науча и сега ще трябва да живея с нея. Знам, че я обичаш, знам, че мислиш за нея, но си се отказал, защото те е наранила. Е... откъде ми е познато? А, да, чувствам същото към теб. Но нима вече има значение?
Спомените са това, от което ме боли. Малко са, но са ценни. Ценни ли казах? Бих ги изхвърлила на боклука, ако така щях да те забравя.
А аз просто искам да забравя...