Untitled 3 (final episode)
Забелязал съм, че всеки път като седна да нахвърля някой друг ред, го правя с някакво необяснимо очакване, че ще се получи нещо поне толкова поносимо, че като го чета след това, да не се хващам за главата. Рядко се получава. Но не е това лошото. Все пак си имам телевизор, който ми промива мозъка, интернет, който ме залива с толкова информация, че се депресирам от невъзможността да запомня дори частица от нея и, разбира се, книги. Оп, грешк а. Тук нямам книги. А и да имах, едва ли щях да ги отворя, защото... а, да, щях да казвам кое е всъщност лошото. А то именно е, че не мога дори да мисля, камо ли да чета книги. Главата ме боли, сърцето ми тупти със 120 удара в минута и не мога да си намеря място. Не си спомням една нощ в последните 2 месеца, посред която да не съм се събудил с чувство на изолираност и безсилие.
Плача. Доста често, впрочем. Не че се гордея, някак съм предразположен. Не разбирам защо. Нов град, нови хора, нови проблеми, нови емоции, нови очак ...