НЕПОЕТИЧНИ ИСТИНИ ЗА СЕМЕЙСТВОТО НА ПОЕТИТЕ По записки от срещата ми с Дамян
Дамянов и Надежда Захариева Исках да пиша някак по-различно за семейството на
поетите– нетрадиционно, нешаблонно, спонтанно и истинско. Замисляли ли сте се
колко изтъркани и обезценени са думите? Колко напразно и неуместно сме ги
оскърбявали с употребата им? И колко пъти с лъскави като станиол думи сме
загъвали едно нищо! А после се страхуваме, че този същият станиол ще блести не
толкова, колкото златото, което крием в него! Надежда и Дамян знаят как да
използват думите, дори напук на приятелските съвети и изискванията на
българската интелигенция (Кой казва, че живеем в неконсервативно време и
интелектуалните среди са най-либерални, най-свободомислещи и недогматични?).
Затова и реших, че вместо да скалъпявам артистични сценарии, е по-добре да
тръгна направо с простотата на думите: На 11.IX.1999 г.присъствах като студентка
на среща с Дамян Дамянов и Надежда Захариева в ПУ “Паисий Хилендарски”,
организирана от Марин Кадиев – специалист по методика на литературата, познат и
на радневци от неколкократни гостувания по повод на представяния на радневски
творци. Въздържам се да използвам шаблони за “незабравими чувства”, “паметен
ден”, “вълнуващи мигове” и т.н. Беше като усещане, че сме пипнали огъня. Пълна
аудитория земни буболечки, откъснали се за момент от дребнавото човешко
ежедневие. В рамката на вратата се показа Марин Кадиев – на възраст, но едър и
физически силен мъж – на ръце с Дамян Дамянов. Постави го внимателно като болно
дете зад бюрото. Негримирана, без токчета, прическа и най-нови дрехи, съвсем
невзрачна, до него застана жената на поета. Късоподстригана, непрефърцунена.
Обърна се към нас и ни поздрави топло с твърд глас. А ние, нагласени с новите си
дрехи, се почувствахме като пред Пепеляшка. Срещата започна по най-традиционен
път. Преподавателят ни говори в началото с искрени чувства и достойни за един
литератор слова, след което се обърна към гостите и им “предостави думата”.
“Преди много години, когато вие още не сте били родени, аз можех да ходя…”- като
начало на тъжна приказка прозвучаха думите на поета. И макар че жената до него
“превеждаше” недоизказаните напълно и поокуцели думи (поради заболяване Д.
Дамянов не можеше да произнася добре думите), сигурна съм, че повечето
разбирахме още от неговата уста. Пред себе си имах бележник. Записвала съм си
каквото успея и това, което цитирам е неперифразирано. В гърлата на всички ни
заседна буца. Мъката на този човек, неговата болка и неизразимото пожелаване на
смъртта, се усещаха не само в думите. Тя се носеше по въздуха, криеше се в очите
на двамата и бележеше и най-непринудената реплика на Надежда Захариева. Със
знака на уместно вметната шега. Изпитвам страх като пред сторено светотатство да
опиша човека пред нас, но с най-голямата обич на сърцето си, уважение и
преклонение, ще го сторя: слаб, смален, побелял, изкривен. С изкривени черти и
тяло, с трудно подвижни ръце като прекършени криле на нежно пиле. Не ви
спестявам това сурово описание, за да ви заболи, за да почувствате горчивия вкус
на физическата немощ. А до него – физически непоклатима жена. С твърди думи,
прям поглед, широка усмивка, като светла вода, която потича към нас. Като
крепост, в която се крие богата и щедра душа. Дамян Дамянов на няколко пъти
изразяваше желанието си да привърши земния си път, мисълта, че вече не е за този
свят. Дотогава не бях срещала човек, който толкова силно да желае смъртта.
Надежда непрекъснато апострофираше песимизма и меланхолията му с твърди,
обърнати на шега думи, усмихваше се и гледаше право в очите ни. Мисля, че е
излишно да коментирам начина,по който ги възприехме. Това е едно изживяване,
което не може да се опише. В поезията си и двамата говорят за своите радости и
нерадости и нищо друго, освен собствените им стихове, не е в състояние така
добре да опише техния живот и да разкрие техните същности. По повод на един от
въпросите, за които по-долу ще спомена, Надежда Захариева сама каза, че докато
пише, творецът се чувства свободен. Затова ще се опитам да предам моите спомени
от разговора ни с единствената уговорка, че въпреки болката и мъдростта, и
Надежда, и Дамян се разкриха като невероятно скромни хора. На един от първите
въпроси – кои са любимите му поети – Дамян отговори: “Яворов, Дебелянов, Есенин,
Блок, Пушкин, Лермонтов, отчасти Далчев.” За Атанас Далчев добави, че това е
един неоценен приживе поет с “богата и изстрадала душа”. Един от стиховете си Д.
Дамянов посвещава на А. Далчев. /”18 януари”/.По някакво нарочно или случайно
съвпадение в деня на Дамяновия рожден ден(на същата дата, но друга година)
погребват Далчев. Ето непроменени, на места перифразирани, там където не съм
успяла да запиша дословно, думите и мислите на двамата поети: Въпрос:
Препрочитате ли често любимите си поети? Дамян: Да, често. Надежда: Дамян не
препрочита само себе си, забравя какво е написал. Въпрос: Какво е за вас
поезията – занаят или необходимост и как протича при Вас творческият процес?
Дамян: Без да се хваля, имам чувството, че съм уред за поезия. Аз мисля в
стихове…Не винаги, разбира се. Надежда: Може и да ви се стори ненормално, но съм
забелязала, че когато не пише, има нисък хемоглобин. Поезията за Дамян е
живот.Като усещане някъде в подсъзнанието нещо се ражда и прескача в съзнанието.
Д. Дамянов сподели, че понякога дори страда, че е “професионално увреден” и
“чете” поезия “с окото на анатом”, не може да се наслади на първичното й
възприемане. За неизчерпаемостта на поезията: Дамян: Нотите са 8, а мелодиите –
много. Въпрос:Какво е жената за Дамян - муза, любима, съпруга? Дамян: Ако трябва
да бъда откровен, жени приятели нямам. Не че е по-малко сивото вещество на
жената, обаче тя е друга порода. Безспорно има много умни жени. Една от тях седи
до мене.(посочва Надежда). Надежда: Жената е всичко за Дамян. Най-хубавите му
стихове са посветени на жени. По повод на този въпрос стана дума, че Дамян
наскоро е написал няколко акростиха, посветени на жени. Надежда Захариева ни
осведоми, че се кани да ги издаде, но поетът я пресече веднага, че няма да бъдат
издавани. Бих искала да предам, макар и перифразирана, мисълта, която в този
момент Надежда изказа.(записала съм я само отчасти). Тя се намеси с обяснението,
че твърде често при хората, които творят, се сблъскват творецът и индивидът.
Творецът не изпитва ограничения, докато твори, но индивидът се страхува да
извади на показ написаното по определени причини. Надежда: …свободата на
писателя да го напише и несвободата на човека да го издаде… Истинското
творчество е пълна свобода. Въпрос: Какво ще ни кажете за жената, която винаги е
до Вас? Дамян: Обикновен човек с душа необикновена. Последваха въпроси, свързани
с положението на поета в условията на суровото ни съвремие, той отказа да
драматизира жребия на съдбата, която го бе отпратила в днешно време. Каза, че
поетите са за да виждат това, което другите не искат да признаят и че всяко
време има своята горчива страна. Разбрахме от самата Надежда, че продава
литература на площад “Славейков” и често била упреквана от купувачи и дори в
пресата защо след като е човек на изкуството продава “нестойностна литература”
от рода на компютърни екшън-игри, любовни и еротични романи и др. Отговори
просто – че на сергията й има всичко. Там тя е търговка, а не поетеса и за да
живее, трябва да продава това, което се търси.(още една непоетична истина,
нали?) Записала съм точно следните й думи: “Устата на интелигента се затваря по
два начина – или като я нахраниш, или като я държиш гладна.” Без коментар! Може
би мнозина ще открият в тази мъдрост нещо преживяно? И за да довърша все някак и
с думите на поета, който днес не е между нас, ето един негов импровизиран
отговор в стихове, който потвърждава собственото му твърдение, че мисли в
стихове: Дамян: Старостта е страшна, старостта е мъка, скрита в проза песен, дух
в затвор. Все пак Дамян Дамянов писа най-много за живота. И ако тези думи
горчат, то е защото жадният за живот трудно понася затворите. Повече за
семейството на поетите – погледнете в книгите им! Уви, там наистина поезията е
вдъхновявана често от непоетични истини! Които горчат и чакат да отворят нечии
очи. 2002