08 ч. сутринта. Пихме по едно горчиво кафе без да говорим. Тръгна си без да каже кога пак ще дойде, при все че не ме остави да мигна.
10 ч. преди обяд, не беше честно да ме изостави така. Толкова е тихо и спокойно, че съм щастлива... ама пак ми е малко тъжно. Ще ми се да споделя с някой усещането. Не непременно любим, близък, може дори непознат.
А чувствата са обикновени, дори прости, даже се зарадвах, като избръмча една муха. След нея ми дойде на гости семейство синигери, измръзнала от росата пчела и крадливата сойка. Лек горски повей, паднаха три-четири червени листа, после жълти и пак стана тихо.
Чак ми се се дорева. А-а-а-а... нещо се разчувствах - стига толкова!
Кой ще мете, ще чисти двора, събира листата, падали от месец насам, изгнилите круши, съборени от сойката и онези съсели, дето живеят на тавана?
Я се стегни! Без глезотии - прас, ще взема да си ударя шамар или един тупаник.
Добре де! Събрах си емоциите и си плюх на ръцете - браво на мен!
Ура! Котето се появи и даже ми се за ...