08 ч. сутринта. Пихме по едно горчиво кафе без да говорим. Тръгна си без да каже кога пак ще дойде, при все че не ме остави да мигна.
10 ч. преди обяд, не беше честно да ме изостави така. Толкова е тихо и спокойно, че съм щастлива... ама пак ми е малко тъжно. Ще ми се да споделя с някой усещането. Не непременно любим, близък, може дори непознат.
А чувствата са обикновени, дори прости, даже се зарадвах, като избръмча една муха. След нея ми дойде на гости семейство синигери, измръзнала от росата пчела и крадливата сойка. Лек горски повей, паднаха три-четири червени листа, после жълти и пак стана тихо.
Чак ми се се дорева. А-а-а-а... нещо се разчувствах - стига толкова!
Кой ще мете, ще чисти двора, събира листата, падали от месец насам, изгнилите круши, съборени от сойката и онези съсели, дето живеят на тавана?
Я се стегни! Без глезотии - прас, ще взема да си ударя шамар или един тупаник.
Добре де! Събрах си емоциите и си плюх на ръцете - браво на мен!
Ура! Котето се появи и даже ми се зарадва... мърк... мяу... на котешки език. Може да е женско, ама миналия път го кръстих Арлекин! Оказа се природно възпитано, не влиза вкъщи, не облизва
отвореното мляко и не ми досажда много. Нахраних го, лежи си на слънцето до мен и мърка.
Някакъв местен тарикат бръмчи с мотора (от ония стари И-Жета от онова време) и му взима душата по баира.
Е-е, така де, нали и моторите си имат душа "моторна".
Две трети от двора светят (почти), една трета остава за утре...
И аз имам душа "човешка". Намирам още работа - не е лека, ама така отлагам депресията за тъмната част от деня.
Слънцето почти залезе. Отсреща на хълма има половинка луна, хлопат звънци, хората си прибират животните. При мен е вечерното щурче. Арлекин тръгна на лов за скакалци и малки
гущерчета.
Гледам и си мисля, хем е истинско, ама някак си е нереално!
Време е, чакам те. Няма ли да си дойдеш!? Не те ли е срам!?
Идваш сутрин, идваш вечер, оставаш при мен по няколко дни, а Аз много лесно се сприятелявам и се привързвам. Не се научих да се разделям, не го умея това. Ако ме питат, ще кажа, че трябва
да е с гръм и трясък!
Не приемам раздялата, Мъко моя - Ти беше единствената ми приятелка. Ще се върнеш ли!? Аз съм тук и те чакам!
Ще пием горчиво кафе сутрин в 08 ч!
© ДАНИЕЛА Грензовска Всички права запазени