Понякога си само спомен, но винаги си повече от сън. Когато тихо казваш сбогом, не гледай в моите очи. ПОНЯКОГА СИ МИСЛЯ, ЧЕ ВСИЧКО...

С усмивка винаги можеш да намериш някакъв начин. Въпросът е  КОЙ КАКВО ТЪРСИ.  ТОВА Е ГОЛЕМИЯТ ВЪПРОС, НАЛИ? Е, не винаги, но скоро... скоро всеки ще се чуди именно това. Защото зная, че някой ден отговори ще се раздават както коледните подаръци, платени от добрите родители. Нужни за щастие и поднесени фалшиво като обещания за хубаво време. Само дето няма онзи момент с "финито", защото тези краища са само в хубавите приказки, онези с хепи енд. А сега свети с големи (цвета е по ваш избор) букви - РЕАЛНОСТ. А в реалността... понякога ми се иска да не попадам в нея. Някога питали ли сте се колко време минава в нереалност? Питали ли сте се къде всъщност намирате спасение... и от самите себе си. Точно там... в сестрата близначка. В другата страна на своята същност. Не искате да признаете (усмивка) добре, недейте. И все пак ще продължа, не заради моя налудничава идея да ровя из вас, а защото в мен е разхвърляно и се опитвам да подредя. Сякаш има две стаи, които мога да нарека "моята стая" и само една съм за живеене. Питам се как да се разпределя по колко часа да отделя и... кое къде да слагам? Макар и двете стаи да имат стени, едната (сещате се коя) има свойството да се разтяга (като цветния локум от панаирите в детските ни спомени). И в нея се чувстваш свободен. Така свободен, както застанал на висок планински рид поемаш въздух и за миг забравяш... тежестта на пътя. А в другата... стомана и бетон. Не винаги, но все пак... ако душата ти е като вятър... тежко, тежко ще бъде поривист, всеобхватен и много обсебващ в такава стая. Пиша и пак погледът ми се връща към големите букви - РЕАЛНОСТ. И големият въпрос - какво търсим...