Широк свят, различни хора, ала опре ли до отчаяние, всички стават еднакви .

  Докато са щастливи всички вървят по своите пътеки, но защо точно щастието не свързва хората, а нещастието.

  Това значи ли, че сме егоисти и когато сме щастливи, забравяме за другите.

 Търсим ги, едва когато изпаднем в беда и тогава си спомняме за тях - хората

около нас. Сякаш докато щастието е пърхало покрай нас, те са били невидими герои, които чакат отстрани да се появят, само когато имаме нужда от тях.

   Когато се случи нещо лошо, нещо, което може да преобърне  нечий живот и от

веселия и безгрижен начин на съществуване, животът на този човек да се превърне в кошмар. Ад, но не онзи, за който всички сме чували, а тук, на Земята, наречен нещастие.

  Едва тогава хората биха се притекли на помощ, биха отишли да го утешат, да му

дадат лъч надежда, да запалят отново угасналото пламъче в погледа на страдащия.

  Тогава този пламък в момента на отчаяние е безсмислен, защото ако нещастието е голямо, малкото добро не е от значение, изгубва се.  Нещастният не може да го усети, не може да се почувства по-добре.

  Една изкуствена усмивка от него не значи, че всичко се е оправило  с малкия ни жест.

 Хората са забравили какво е да са общност, че всички сме еднакви, макар с различен цвят на кожата и различни езици. Забравили са, че вътре във всеки чувствата са едни и същи.

 Когато видим някой да се весели, не трябва да си казваме "Той е добре, ще го оставя сам", точно тогава трябва да споделим щастието, а не да се обединяваме само при нужда. Всеки миг, споделен с някой, е незабравим.

   Надявам се, че хората все някога ще осъзнаят грешките си и ще се опитат да ги поправят, и дано това стане по-скоро, за да има повече светлина в нашия свят. Нека не само нещастието става повод за добродетели, но и щастието.