И к'во сега? Да седна да рева? Да напиша стихотворение, в което да обезсмъртя моята единствена, неповторима, голяма, но несподелена любов? Или пък есе, в което леко да вмъкна думите "няма за какво да живея"?
Ха!!! Не и аз!
Да, бях отхвърлен. Да, тя не откликна на чувствата ми. Толкова време хранех надежди. Месеци. Излизах с нея, станахме много близки, но се оказа, че нещата не са така, както аз искам. Както се казва - не стана.
Да, болеше! Много болеше. Гадно е. Иска ти се да хванеш света за гушата. Обаче вместо това хващаш пътя. Трябват ти няколко дена - за някои и повече. Но времето и разсатоянието лекуват бързо и безотказно.Махаш се. Махаш се просто. Заминаваш нанякъде. Отиваш при приятели. Те знаят как да те вдигнат на крака - правили са го цял живот. И ти си им благодарен за пореден път. И се събуждаш един ден и си казваш:"Чакай, бе, к'ва мъка, к'ви 5 лева?!"
Няма любов, ако не е споделена! Има мазохизъм!
Кой ще иска да обича човек, който го наранява - това става само в чалга-песн ...