Несподелената любов Тиха тъмна нощ, луната се отразява в спокойните води на
морето, а звездите озаряват едно лице, което стои само на брега. А от очите му
се стичат две сълзи. Сълзи, изпълнени с мъка и тъга, болка и отчаяние. Какво ли
си мисли, за какво ли страда и каква е причината за неговото нещастие? Любов,
любов и пак любов! Чувство, обзело сърцето на едно момиче. Толкова мисли
нахлуват в съзнанието му, а тя се чувства все по-объркана. Защо е така трудно да
бъде щастлива? Даваш всичко от себе си, оставяш се на чувствата да те водят,
обгръщаш с любов и внимание любимия, а той... смирено навежда глава и ти казва:
„Благодаря!”. Но не това е отговорът, който иска да чуе едно влюбено сърце.
Мислите идват и си отиват, но чувствата остават. Не е лесно да обичаш, но е
трудно да не обичаш. Различни думи бушуват в съзнанието на момичето – чувство,
мисъл, усмивка, докосване, целувка, поглед, трепет! Всичко това тя влага в една
дума – любов! Да умееш да обичаш, значи да умееш всичко. Любовта идва отвътре и
не можеш да я спреш. Чувствата те контролират и ти си безсилен. Единственото
спасение е да откриеш своята половинка, която да ти даде обичта, от която се
нуждаеш. Но не винаги принцът от мечтите ни идва. Понякога приказният свят, в
който живеем, изчезва и остават само разбито сърце и изгубени надежди.
...Зареяла поглед в небето, тя търсеше своята звезда. Звездата, която да й
покаже пътя и да й помогне в любовта. Тежко е да обичаш, а да не си обичан.
Времето минава, а болката те изгаря все повече и повече. Когато си обичала, но
обич вече няма, а споменът е болка отлетяла, вдигни глава и знай, че когато една
любов умира, не можеш с нея да умреш и ти. Студен вятър забрули клоните на
дърветата, вълните се заудряха в брега и тежки капки дъжд закапаха. Валеше и в
душата й, а сърцето й крещеше: „Обичам те!”, но никой не го чуваше. Дъждът се
усилваше, а тя стоеше сама на брега с болката си. Чувстваше се толкова безсилна
пред съдбата. Искаше да я промени, но не можеше. Несподелената любое
продължаваше да я преследва. Звездите започнаха да избледняват, луната се скри
зад облаците и небето се просветляваше. Зазоряваше се, а самотната девойка не
беше помръднала от мястото си, тъй както чувствата от сърцето й. Тя зарови ръка
в пясъка, вдигна шепата си и пусна песъчинките, гледайки как бързо падат надолу.
Замисли се как животът и младостта й изтичат със същата скорост, колко време е
пропиляла, колко сълзи е изплакала, колко мъка е изживяла. А песъчинките падаха
все по-бързо докато в ръката й остана една единствена. Последната частичка от
живота й. Тогава в съзнанието й оттекнаха думите на великия писател Уилям Блейк,
които я заредиха със сила да продължи. Да видиш света в песъчинка и небето в
дивото цвете. Да държиш безкрая в дланта си и вечността в един час! Първите лъчи
на изгряващото слънце се прокрадваха през големите облаци и скоро започнаха да
милват лицето на момичето. За пръв път от много време тя се усмихна. Усмихна се
на живота си, махна с ръка и остави всичката мъка след себе си. Вече е нов ден и
тя сложи ново начало на живота си. Вярно, любовта все още беше в сърцето й и не
искаше да си тръгне, но тя реши, че не е задължително да я забрави, а просо да я
насочи към друг човек. Някого, който заслужава, който би я обичал истински и би
я направил щастлива. Защото без значение какво ти струва, не можеш да избягаш от
любовта!