Мисля, но мисълта ми не стига далеч, както преди. Може би ми липсва надеждата, която ме крепеше през всички тези години? А може би не! Може би се предадох без бой!

Винаги съм бил слушател на проблемите на различни хора, винаги съм мислил, че аз нямам такива. Чак сега долавям иронията, сега, когато разбрах, че винаги съм имал. В началото, когато започнаха черните ми дни, просто мислех, че е лош късмет, но днес, когато пиша това, разбирам - съм пълен неудачник. Не ме разбирайте погрешно. Не съм комплексар, засрамен от външния си вид, не, бих казал - прилично изглеждащ и забавен. Но никой не знаеше, че зад забавното момче се криеше най-тъжната личност на света. Личността, плачеща в тъмните нощи. Мисля, че сега е дошъл моментът, в който трябва някой друг да чуе моята история.

И ето, започвам своята история още от ранното си детство. Както всяко дете, си играех пред блока с приятели, правех бели. Но невинното дете все още не подозираше, че съществуването му ще бъде така безлично. Винаги съм се стремял да не създавам проблеми на околните, защото виждах, че имат достатъчно. Винаги съм искал да бъда добър герой, който ще бъде обичан от всички. Стремях се да бъда този човек през всичките тези години, стремях се! Питате се дали, обаче, бях обичан? Не, не бях! Но почти винаги бях използван!

Сега ще превъртя лентата малко по-напред! Ето ме пак мен! Втренчил празния си поглед в звездите, обливащи небето. Толкова тъжен, тъжен, че приятелката ми ме е лъгала толкова много време, само за да се изфука с мен, все едно съм трофей. Това успях да преглътна, но никога няма да забравя как бях предаден от най-добрият си приятел. Мислите си, че просто се самосъжалявам ли? Не! Не, аз не хленча, че не съм разбран от другите, защото знам, че много малко хора са! Просто ми е малко тъжно!

И ето, че стигнах в настоящето. Току-що бях на среща - една от поредните, търсещ човек, който да промени живота ми, който отново да вкара мъничко сетлина в тъмнината на моята душевност. И ето, че последният ми вик пак не беше чут. Може би просто така ми е било писано? Както и да е! Излезнах с капчицата надежда, останала ми. Излезнах с приятел, както се очакваше, забрах момичето и нейната приятелка. Да, това момиче беше очарователно, може би идеализиран образ, който таях в себе си. И ето, стигам до момента, в който ще ви кажа защо разказвам за това. Приятелят ми, който всъщност е бил лицемер, забрави, че за мен това бе последно пристанище на надеждата. И по-късно се видял с това момиче. Интересно, защото в този момент сякаш ми се прииска да си поговоря с нея. Запалих колата и тръгнах. Но когато стигнах, ги видях и не бях толкова натъжен от лицемерието на двамата. Душата ми плачеше заради поредното предателство.

Сега се връщам назад с месец. Озовавам се пред стената на плача. Резултатите ми са перфектни - приет съм с желаната професия. Прибирам се радостен, но не толкова, че съм приет, а радостен, защото исках да развълнувам родителите си. Глупаво от моя страна! Трябваше да се сетя, че това е една от поредните клопки на живота ми! Родителите ми казаха само: "Браво, знаехме, че ще успееш."

Тъжно, да! Сега, когато пиша това, изливам цялата си същност! Но разликата е, че капчицата надежда се е превърнала в камък. Той се удря в сърцето ми и го разкъсва.

Ето, че се чува как капка по капка кръвта ми изтича. Умирам! Но не физически, а по-лошо, умирам душевно. Предавам се! Сега вече съм просто блед силует, изчезващ в тъмнината на сивото ежедневие. Един от многото бойци, предали се! Това съм аз - просто неудачникът, гледащ към звездите.