"Ни лъх не дъхва над полени" (анализационни наблюдения)

"Ни лъх не дъхва над полени"
(Анализационни наблюдения)


   Мечтателен, нежен и тих е Славейков в своята лирика. "Сън за щастие"- основната му лирическа сбирка, най-добре определя съзерцателния характер на неговия лирически темперамент. Тук няма бурна и непосредствена изява на чувства, остри преживявания, драматични душевни конфликти, внезапни психически скокове. Чувството е винаги спокойно и улегнало. И това дори не е в точния смисъл на думата чувство, а по-скоро настроение, душевно състояние с различни нюанси - от тиха радост до лека мечтателна меланхолия. Тези нюанси са понякога така тънки и неуловими, че е трудно да намерят точен словесен израз в една непосредна лирическа изповед. Това е поезия на намека, на дълбокия лирически подтекст. Нейна обикновена форма е малкото пейзажно стихотворение, обективирало в природна картина настроението, мислите и чувствата на поета:
                                  
                                                 Ни лъх не дъхва над полени,
                                                 ни трепва лист по дървеса,
                                                     огледва ветър лик небето,
                                                     в море от бисерна роса.
  
Каква утринна бодрост и свежест ни лъха от тази проста картина, изградена върху два елемента - безмълвно спокойствие и росна свежест. Настроението на бодрост и вяра в живота е намерило в нея такова естествено, ограничено въплъщение, че нейното внушение е не по-малко определено от пряката изповед на лиричния герой в следващите куплети. Разтворил изцяло настроението в пейзажа, художникът често въобще се отказва от пряка изява. Намерил обективните форми, които въплъщават преживяването му, той предоставя на тях да ни го внушат.
   Във второто си четиристишие:
                                                 
                                                    В зори ранил на път, аз дишам
                                                    на лятно утро свежестта -
                                                    и милва ми душата бодра
                                                    за лек път охолна мечта.

авторът разкрива чувствата, емоциите и усещанията на своя лирически герой, който вече вдъхнал лятната, утринна свежест, е готов да поеме по обратния път към родния кът. Там, където го очаква щастието на съня:

                                                   За лек път, за почивка тиха
                                                   през ясна вечер в родний кът,
                                                   където ме с милувка чака
                                                   на мойто щастие сънят.
  
Хуманната и чиста поезия на Славейков издържа дългия път във времето. Тя дочаква светлия ден, предчувстван от нейния автор и осъществява онова, за което поетът копнее в своя "псалом" - чрез нея и след смъртта си той остава сред нас, живите, не само свидетел, но и участник в живота, който така обича.