Не е разумно да си играеш с огъня. И все пак не веднъж сме опарвали пръстите си. С последната сълза сме забравяли и болката, но мечтата никога. Винаги сме повтаряли „като порасна, искам да стана пожарникар”.

С годините несъмнено сме станали по-предпазливи. Но сме развили и зависимост към адреналина. Ние сме от онези хора, които са преодолели вродения инстинкт за самосъхранение. Различни сме и не се оставяме по течението. Запътили сме се натам, откъдето останалите бягат с ужас. Познаваме болката по-добре от всеки друг, но никога няма да претръпнем  към смъртта.  Противно на разпространеното мнение, сме чувствителни натури. Да, не плачем дори пред самата смърт, но се борим за всеки миг живот. Премеждията ни не се изтриват моментално от паметта ни, както белезите по телата ни не изчезват с Дефламол. Винаги знаем откъде духа вятърът. За секунди вземаме решения, които не можем да върнем назад. Под овъглените лица и дрехи крием чистата си детска мечта. Задължение имаме не толкова пред някой работодател, колкото пред самите себе си. Приспособили сме се да виждаме в дима, да не чувстваме горещината, да локализираме всеки вик. С гордост се наричаме огнеборци.

Огънят винаги си остава наша страст. Предизвикателствата са необходимост, а рискът – начин на оцеляване. Но разумът винаги е константна величина. Изживяваме всяка секунда, хвърляме се в пламъците на всяка любов, изкачваме стъпалата, макар да знаем, че може да пропаднат. Разчитаме на собствените си възможности и все пак умеем да работим в екип. Не се страхуваме да се изцапаме в името на целта си. В огъня намираме самия живот и никога не се боим да го изживеем, дори да се наложи да се опарим.

Това сме ние, младите. Дори и да не сме огнеборци.