Нима това е любовта... Огромна болка и тъга...

  Тя плаче... Тя е наранена... от най-близките хора... тя... Боли ме... седя до нея, гледам я и ме боли много... Опитвам се да я утеша с думи, но безуспешно... Прегръщам я силно и сякаш усещам, че съм в тъмна стая, в която всички са срещу мен... В стаята, седнала на пода, виждам момче... То ми казва, че ме обича, че си е прекарвало хубаво с мен... После си тръгва и получавам sms-и толкова хубави... толкова истински, а всъщност всичко е лъжа... за това неизвестно момче аз съм поредното забавление... ''но той е толкова истински... говори ми толкова красиво... прегръща ме толкова реално'' ... отново съм в тъмната стая и отново виждам лица... виждам как момчето си намира новото развлечение... и кое е това ново момиче... питам се кое е... казвам си ''горкото то'', момичето се обръща... Видях я... познавам я... това е моето момиче... моята приятелка... Питам се кой е виновен за всичко... намирам само двама виновника... аз съм едната виновна, виновна съм, че се влюбих... вторият виновен е той... може би се опитва да ни скара... може би... не знам... връщам се в реалността... в прегръдките ми се намира тя - моята сестра... тогава си казвам... ''не искам да обичам... любовта е болка... любовта е сълзи... любовта е рана... „Не плачи, како... Моля ти се, спри да плачеш... Не плачи... Недей... Всичко ще се оправи..." Дори сега и аз се чувствам виновна... Защо не му казах на момчето... защо... опитах се да му кажа „Достатъчно хора са наранявали кака... Моля те, не я наранявай и ти... Достатъчно е страдала'', но не му казах... И сега тя е в моите ръце, наранена и предадена... Моята кака...