23 янв. 2008 г., 09:49
1 мин за четене
Обхвана ме носталгия по детството. Докато четях следобяд "Разцветът на Джийн Броуди" от Мюриъл Спарк и слушах монотонната песен на дъжда, който падаше в този сив, мрачен ден. Прииска ми се да се върна в детството - години назад. Да се прибера вкъщи на топло и да чуя най-интересната приказка на света.
Странно, но може би още в детските ми години представите ми за домашен уют са се свързвали с представите, създадени от приказките - топло домашно огнище, в което весело бумти огън, баба, която разказва приказка, а навън вятърът свири в оголелите клони на дърветата и някак си е много тъмно и страшно. И сякаш тогава приказката оживява и ти си един от героите, който се бори срещу тъмните сили на злото, помага на страдащите и всички много го обичат.
Времето и мястото, където съм родена, никога не са ми позволили да го изживея, но винаги ми се е струвало много красиво и романтично, много топло и задушевно. Представяла съм си, че съм в малка селска хижа. В огнището се извиват пламъците на огъня, ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация