Казах ли ви, че срещнах Любовта? 

Видях я през прозореца на трамвая. 

Познах я по Пеперудата на стъклото. 

Така се зарадвах. Махнах ù с ръка. Бях сигурна, че и тя ме видя. Нямах търпение да сляза. 

Междувременно вдигнах телефона, за да ù кажа да ме изчака, но... се сетих, че Тя няма мобилен. Усмихнах се. 

Все още я виждах в далечината. Спирката се оказа по-далече. Най-после слязох и хукнах обратно. 

Трудно си пробивах път през хората. Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение. Господи, дали наистина ме беше видяла и Тя? 

Ох, толкова много хора, едвам се промушвах. 

Вече не си спомнях кога за последно се бяхме срещали с Нея. 

Мисля, че беше в някои от миналите ми животи. Сетих се. За последно танцувахме блус. Много дълъг, бавен и нежен. 

Аз исках да мълчим, а Тя все нещо се опитваше да ми каже. Трудно долавях думите ù. Помня, че ме молеше да чуя някакви важни неща. Така и не я разбрах. 

След този танц повече не я видях. И ето сега. Щеше ли да ме познае? 

Почти стигах до мястото, където я мярнах от прозореца на трамвая. 

Сърцето ми наистина се пръскаше от вълнение. 

В главата ми нахлуваха някакви странни мисли и усещания? 

Какво да ù кажа? 

Първо със сигурност ще я прегърна. Много силно. И много дълго. А трябва ли да ù се извинявам за Тогава? 

Сигурна съм, че това е Тя. Беше спряла и ме чакаше! 

Гледаше над главите на хората, в далечината. 

Махнах ù с ръка отново! 

И засилих още повече крачките. 

Уж беше по-голяма и по-висока от мен, а сякаш не ме виждаше. 

- Хей, хей! - продължих да ù махам. Вече я виждах съвсем ясно. 

Тя беше. Любовта. 

Само да светнеше зеленото и след секунди щях да съм при нея. Този светофар, като че беше блокирал. 

Продължавах да ù махам! Вече с две ръце. 

Но Тя май наистина не ме виждаше. Продължаваше да гледа в далечината, а аз бях почти пред нея. 

Най-после светна зеленото. Хукнах. Сърцето ми. 

Тя е. 

Последна крачка и се хвърлих отгоре ù! Прегърнах я толкова силно. 

- Здравей, Моя Любов! Позна ли ме! Как си? 

В този момент видях Пеперудата. 

Завъртя се над главата ми и се понесе натам Някъде. 

Да...

Това не беше Моята Любов. 

Бях се припознала. 

Само не разбрах кой в кого. Дали аз в нея или тя в мен, през прозореца на трамвая. Усмихнахме се и двете...

Станала беше грешка. Ама, нали е любов, без значение чия, все пак любов, ме погали нежно по главата. Намигна ми заговорнически. Усмихна се пак, много нежно. 

Наведе се. 

Целуна ме по челото и тръгна, загледана в далечината, над главите на хората. Стоях безмълвна. 

Хората около мен се движеха сякаш на забавен каданс. Бавно вдигнах глава. Погледнах натам Някъде. 

Не видях Пеперудата. 

Колко ли живота имах още?