Обич без страх
Всеки човек се страхува. През есента и зимата, тези страхове са най-силни. Навън е студено. Денят е по-къс, нощите дълги. Хората са облечени с дебели дрехи, а под тях е бельото от страх. Не се вижда от околните. Но се чува от сърцето, което бие учестено и неспокойно. Страх за оцеляване. Страх от неизвестното. Страх от самотата. Цял живот минава в борба за усъвършенстване, за по-добро бъдеще. С мечта за по-висок стандарт и съществуване в лукс. В постоянен страх, да не би всичко да се срине и да се започне от нулата. Изхабен от динамиката на деня, страхувайки се от бъдещето, човек стига до извода, че всъщност най-ценното и скъпо мещо е да има с кого да сподели това, което е постигнал. Като се прибере да бъде прегърнат от човек, когото обича. И разбира се, най-важното, в когото е влюбен, да изпитва същото към него. Неща, които преди е пренебрегвал, а след много време разбира, че всъщност дават енергия и сили, с които да върви напред. Когато не е успял да ги срещне в годините, чувствителността му се изостря. Става наивен и изглежда глупав. Сякаш с магнит привлича хората, които го търсят само, когато им е криво. И нали сърцето му е добро и душата чиста, той е щастлив, защото е нужен. Но всяка една такава история неизбежно оставя белег. Рана след рана, след години сърцето се превръща в камък. И дори да има някой, който да иска да му дари любов, ще срещне студенината на преживяното. Един път изстинало, никога няма да бъде същото. Когато пролетта дойде с желанието си за промяна и е взела със себе си слънцето, тогава човек се стопля. Съблича дебелите дрехи. Страховете му излизат на показ. Той се радва на топлото време, но осъзнава, колко много му липсва онази топлина, която се дава от хората. Съблича страх по страх и постепенно достига до извода, че всичко, от което има нужда е друг човек. Но как да се довери, когато е минал по пътя на разочарованието.
Всичко, което е значимо, обикновено се случва ненадейно. Без очаквания. Когато сърцето се превърне в камък, човек дори не си помисля, че камъкът, обработен с душата на майстор, може да крие сърце в себе си. В ателието си, творецът е наредил своите произведения. И не спира да работи. Труди се с онази мъдрост, която само истинският живот му дава всеки ден. Не с книги, нито с диплома, а с чувство. Гледа през прозорчето на старата сграда и докато си почива наблюдава хората. Повечето вървят сами. Разхождат се и се оглеждат. Обхванали с ръце гърбовете си. Жадни за прегръдка. Има и двойки, които гледт на различни страни, дори не си говорят. Майсторът се усмихва, но с онази болка, която понякога му бе носила сълзи. Обръща се. Става и отива в дъното на ателието си. Взема от рафта черен оникс. Камъкът, който освобождава хората от страховете. Кристалът, който дава увереност и сила. Защото човек страда от страх. Страхува се да допусне хора до себе си. И така не дава шанс на истинската любов. Творецът преброява няколко бели перли. Нали като се освободят хората от страховете си, те ще могат да обикнат. Да усетят онази висша степен на искрената обич, към която всички се стремят. Нанизва ги около оникса. Дори взема черен конец, който увива спираловидно. Онази нишка, която свързва свободните хора с чистата любов. И тогава се получава това, което всички търсят. И понеже не се намира никак лесно, в очите на обикновените хора това е истинско бижу.
Най-хубавото бижу, което краси хората това е сърцето, позволило да го обикнат. Отива на човек, който умее да обича.
Ценно е, защото е създадено от мъдростта на бижутера.
Безценно е, тъй като ни води към обич без страх.
Явор Перфанов
13.05.2020 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов Все права защищены