Украсявам къщата си, елхата, стаите. Сама съм. Искам да изненадам всички с положения труд. За пореден път...
Всяка година коледното настроение напира в мен, но тази се случи различна. Както си украсявах, просто ми липсваше. Търсех го. Часове наред се борех с ужасната празнота, без дори да осъзнавам от какво е породена.
Седя, украсявам, пея, но промяна така и не се появява. Може би, защото ще е поредната Коледа, която ще е провалена, поради обстоятелствата, в които ми се налага да живея или просто, защото винаги всичко това ми се  струвало жалко и безмислено, защото всичко е едно нагаждане, лицемерие, запълване на собствените ни пропуски с лъжлив цимент. Но циментът не може да запълни  чувствата, които са несподелени и празнотите, които са зейнали, той само убива и малкото останало от нас.
Защото просячето, към което има "прекрасен" изглед от прозореца си, не ще има такава Коледа, каквато повечето му сънародници, които току-виж са станали по-добри от преди. Защото не сме хора и няма да бъдем клише и все пак...
Всъщност като се замисля защо хората толкова се дразнят от клишетата? След като не ги одобряват, защо просто не поработят по въпроса те да не съществуват?Ами да. Ако бъдем хора, никой няма да ни кори, че не сме! И ако по Коледа сме по-добри никой няма да каже, че сме лицемери. И клишетата лека полека ще изчезнат... Но коя съм аз да кажа всичко това? Кой изобщо ме слуша?
Мога ли да помогна по някакъв начин? НЕ! Изисква се общество, единство, морал.
А къде са те, може би в подсъзнанието. Хм... ами нека си седят там! Това няма да оправи нещата, необходимо е много повече...
Всъщност мога! Оставих витрината, която бях започнала да правя на коледна рисунка, оставих и "остроумните" си разсъждения. Изтичах в кухнята, взех хляба, който стоеше от няколко дни и който така или иначе щеше да се изхвърли, облякох си якето и изхвърчах.
Малкото просяче ме гледаше със светнали очи. Подадох му хляба без много обяснения, а то му се нахвърли и замляска благо, благо. Дожаля ми. После пък станах твърда и му рекох да не седи така и да чака. Училища, колкото щеш и без това не достигат ученици. Посъветвах го да отиде в някое и някой ден, когато изгради собствена професия, собствен свят, да не ме забравя и да помогне и на други деца. Трудно е да се чака милосърдието на хората цял живот... И си тръгнах... Опитвам се да закача  един герлянд на прозореца. Погледанах. Детето събираше нещата си и тръгна в посока на най-близкото училище...
Не е нужно да си общност. Достатъчно е да си личност...
Продължих да украсявам в малко по-коледно настроение...