Объркано

(или Как се ражда всяка истина)

Часовниците умряха. 

Само миг преди да се срещнем стрелките увиснаха в пространството от невъзможност да достигнат момента, който очаквах.

Музиката спря.

Или просто тишината бе по-оглушителна от нея.

Всички цветовете се премениха в сиво.

А спомням си, че имаше едно синьо, което ме удивляваше всеки пък.

Толкова синьо, че нито морето, нито небето можеха да го пресътворят.

Как обичах да се давя в това синьо.

Как обичах да потъвам в него и доброволно да не търся обратен път.

Синьото на очите ти.

Помня и друг цвят - цвета на косите ти.

Цвят на узряла пшеница. Цяло поле пшеница.

Как обичах да се губя в това поле.

Да крада от топлината му.

Колко ли други са крали като мен?! Но пак беше останало...

Помня още толкова много неща... ментовия ти дъх,

ръцете ти, в които сякаш цялата се побирах,

усмивката ти -

най-приветливата усмивка на света.

В тази усмивка се побра цялото мое щастие.

Точно в този мъртвешки миг ли трябваше да изплуват всички тези видения?

Точно в този ли миг на безвремие?

Случвало ли ви се е да откриете истина?

Просто изведнъж ви трясва, докато се будите от сън или докато гледате някоя изключително драматична сапунка,

или докато се бръснете,

или докато приготвяте кафе.

Знаете как става -

изведнъж часовниците спират, времето забавя хода си почти до спиране.

Мозъкът ви се вледенява и студът обзема цялото ви тяло.

И тогава някой ви стоварва чук върху главата и разбива леденото ви тяло на хиляди безсмислени парчета.

Колко ли време е нужно да се събере човек след научаване на истина?

Никога преди не се бях замисляла над това...

И не, разбира се, че не,

часовниците не умряха.

Продължаваха все така ритмично да отмерват времето.

Но сякаш някак на обратно.

"Колко стана часа?" - пуснат въпрос в сивото офис пространство.

Аз (наум): "Тридесет и две минути до теб."

Е, не...

Вече не...

"Седем минути без теб..."

"Двеста тридесет и осем часа без теб..."

"Три години, седем месеца и два дни без теб..."

"Един цял живот без теб..."

И знаете ли, всъщност и музиката си звънеше. Пинк се дереше с цяло гърло "So what, i'm still a rock star".

Е, да, ама аз хич не съм.

И цветовете си бяха на мястото: жълтите светлини на Орлов мост, лилавеничкавата реклама на някоя си марка мобилни телефони, едни ултра червени устни, рекламиращи световно известна марка бельо...

Само моето синьо го нямаше.

Синьото, в което ми се давеше...

Мамка им на всички истини!

Винаги изкристализират, когато най-малко имаш нужда от тях.

Моля,

излъжи ме отново...