Объркано (или Как се ражда всяка истина)
Объркано
(или Как се ражда всяка истина)
Часовниците умряха.
Само миг преди да се срещнем стрелките увиснаха в пространството от невъзможност да достигнат момента, който очаквах.
Музиката спря.
Или просто тишината бе по-оглушителна от нея.
Всички цветовете се премениха в сиво.
А спомням си, че имаше едно синьо, което ме удивляваше всеки пък.
Толкова синьо, че нито морето, нито небето можеха да го пресътворят.
Как обичах да се давя в това синьо.
Как обичах да потъвам в него и доброволно да не търся обратен път.
Синьото на очите ти.
Помня и друг цвят - цвета на косите ти.
Цвят на узряла пшеница. Цяло поле пшеница.
Как обичах да се губя в това поле.
Да крада от топлината му.
Колко ли други са крали като мен?! Но пак беше останало...
Помня още толкова много неща... ментовия ти дъх,
ръцете ти, в които сякаш цялата се побирах,
усмивката ти -
най-приветливата усмивка на света.
В тази усмивка се побра цялото мое щастие.
Точно в този мъртвешки миг ли трябваше да изплуват всички тези видения?
Точно в този ли миг на безвремие?
Случвало ли ви се е да откриете истина?
Просто изведнъж ви трясва, докато се будите от сън или докато гледате някоя изключително драматична сапунка,
или докато се бръснете,
или докато приготвяте кафе.
Знаете как става -
изведнъж часовниците спират, времето забавя хода си почти до спиране.
Мозъкът ви се вледенява и студът обзема цялото ви тяло.
И тогава някой ви стоварва чук върху главата и разбива леденото ви тяло на хиляди безсмислени парчета.
Колко ли време е нужно да се събере човек след научаване на истина?
Никога преди не се бях замисляла над това...
И не, разбира се, че не,
часовниците не умряха.
Продължаваха все така ритмично да отмерват времето.
Но сякаш някак на обратно.
"Колко стана часа?" - пуснат въпрос в сивото офис пространство.
Аз (наум): "Тридесет и две минути до теб."
Е, не...
Вече не...
"Седем минути без теб..."
"Двеста тридесет и осем часа без теб..."
"Три години, седем месеца и два дни без теб..."
"Един цял живот без теб..."
И знаете ли, всъщност и музиката си звънеше. Пинк се дереше с цяло гърло "So what, i'm still a rock star".
Е, да, ама аз хич не съм.
И цветовете си бяха на мястото: жълтите светлини на Орлов мост, лилавеничкавата реклама на някоя си марка мобилни телефони, едни ултра червени устни, рекламиращи световно известна марка бельо...
Само моето синьо го нямаше.
Синьото, в което ми се давеше...
Мамка им на всички истини!
Винаги изкристализират, когато най-малко имаш нужда от тях.
Моля,
излъжи ме отново...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Калина Игнатова Всички права запазени
