3 февр. 2010 г., 09:41

Обърканост!

Эссе » Личные

1.7K 0 6

1 мин за четене

Не знам защо, но тръгвам да пиша. По онзи начин, отдавна вече забравен...
И трепереща съм, и все още мисля, какво в мен напира да бъде изречено, да остави своя малък, недвусмислен отпечатък върху ''листа''...
Поемам си въздух и издишам. Тишина. Леко примигваща лампа, сякаш отчитаща всеки удар на сърцето ми... Стая - празна, а някак си затрупана с какво ли не... хаотично.
Май се престраших - да пиша, да бъда себе си - някак си, да изрека част от душата си - тук.
Твърде дълго се скитах и се лутам все още... И от това, честно казано, много боли!

И безпътница се наричах, и нещастница, и глупачка ли не бях... И заблудено все тичам, все се боря да намеря някъде там... и своя бряг.
Какво търся ли? Не знам. Може би сигурна почва, а може би стихийни ветрове. От какво се нуждая със сигурност знам - от промяна, от промяна в самата мен.
И - не, не ми трябва да си сменя прическата. Някак не ме направи по-щастлива, а и грим като сложих - той болката в очите трудно прикрива. Нужно ми е нещо мъничко, за което все говорим. Онова пламъче в сърцето, което всяка болест е способно да пребори. Онзи вихър на хормони, онзи ред в мислите - разбъркан, онези глупави постъпки и така побиващите тръпки! Това си искам... и все това си търся. Но щастието, знам, само ще ме намери - или поне така трябвало да стане...

Описвам всичко с образа на любовта - не преставам да я преоткривам, да я търся и дарявам. Да я срещам, да я получавам. И е някак си така вълшебно, че я има, че така ни е обгърнала, а ние все грешно я разбираме. Или по-скоро - не разбираме.

И пак сега се питам - за какво ли пиша ?! За смелостта си да съм грешна, за стаята разхвърляна или в думите за обичане колко съм веща?

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

Bezzhichen (Безжичен)

Това, което ми направи силно впечателение и ме зарадва - много точното писане от граматична гледна точка. Започвах да си мисля, че граматиката вече е непозната земя за младите хора. Словоредът е интересен и в никакъв случай не е объркан - все пак нашият език допуска доста свободен словоред.
А наличието на собствен стил, в случая и малко по-сложен, е още един плюс. Поне по мое мнение.
Както виждаш по изказаните мисли не коментирам - считам, че там авторът е винаги прав.

2010-04-30T15:44:32+03:00
Polia (Полина)

Благодаря на всички ви за коментарире, за критиката , за похвалите !! Самата аз не зная как така седнах и го написах ''това'', не смятам, че е нещо кой-знае какво, просто усетих необходимост да ...споделя себе си, и го направих !
Ще имам предвид в бъдеще всички съвети,които ми дадохте! Благодаря !

П.П. До Сашко - имам някакви опити и там - кой сполучлив, кой не чак толкова

2010-02-04T14:58:04+02:00
vedrina (Марина Стоянова)

Живота е поредица от грешни избори, мисли, няма - пълна хармония!!!

2010-02-03T19:51:48+02:00
Banath (Сашко)

Като българин, ще започна с критика /конструктивна, т.е. не задължително негативна/ към стила, пък после ще мисля за другите нещица. Така ме учиха и така си бая.

Откъм стил се справяш добре. Това е рядкост. Не, не го казвам просто ей така и да.

Стилът ти е нещо между поезията и прозата /не знам и не ме интересува как е терминът на български/. Има ритъм, има рима от време на време, нещата не са спирани, не са започвани -- имаш чувството, че това, което виждаш е било и ще бъде, както в поезията /сложната дума е цикличност, ако искам да се правя на интересен/.

Описанието е адекватно /не искам да повтарям думата 'добро'/ -- няма конкретни неща, но имам /аз, читателят/ чувството, че съм в твоята стая, до теб, докато ти пишеш. Аз-формата допринася за това, предполагам. Мхм.

Не знам дали казаното ти помага. А дано.

Послепис: Пишеш ли поезия?

2010-02-03T19:23:25+02:00
Ready_4_whatever (Филип Филипов)

Хареса ми, но на места някак си словореда ме дразни. В един момент пишеш много хубаво, а в следващото изречение думите стоят разместени.

2010-02-03T11:42:37+02:00