Кафяви, зелени и сини. Смеят се, обичат, презират, понякога блестят от любов, друг път от тъга. Бързат, пропускат, изследват, отвращават се, срамуват се, дебнат, очакват... И са красиви, особено, когато се радват.

Показват ни света какъвто е, друг път какъвто искаме да го видим.

Вървят по стъпките на някой друг или сами откриват пътя си. И не лъжат. Не притежават тази привилегия и този недостатък. Те са всичко, но не и измамни, и сред цялото море от фалшивост на илюзията, в която живеем, в тях не е успяла да се промъкне и капчица неистинност.

Хората казват, че очите са прозорец към душата. Онзи, истинският човек, който не може да се скрие зад завесите на подбрани думи или зад изкуствеността на заучени жестове.

Ненаситни са, понякога преценяват, изпитват, гледат с любопитство, с вълнението и нетърпението на малко дете, на което е казано да не отваря вратата.

Чувстват, възхищават се, съблазняват и биват съблазнявани.

Променят се. След всеки поглед са различни.

Изгряват, блестят и угасват.