Раздирам с нокти покривалото на огледалото. От там ме гледа влюбено лице. Усмихвам се, а после замълчават розовите устни.
Някъде се чува хлеч на дете.
Той ме кара да се наведа. Стоя смълчана като борова гора, а как желая да си говоря с вятърът!
Пътят на сърцето очовечено върви към гибел.
Вече не ми е весело. Тъмното ме плаши, а в огледалото сълзите ми изглеждат огромни бездни. Вятърът ръмжи озлобен и окован в страстта си. Облаци нелепо докарват този неистов дъжд.
Миналото е като спомен, настоящето е стряха.
Вяра без мечти и празно огледало...