Online relations

Есе за убиване

За тези няколко месеца, от април до ноември, усетих какво е да ти орежат свободата, да ти плюят в егото и да те направят затворница в собствения ти дом. Тъжно звучи в наше време, нали? Когато безпардонно говорим за свободните love-връзки, за секс до поискване и „забранена любов”.

Реших да избягам от скуката и рутината на дните си, да се озъбя на табутата с една онлайн връзка. Защото аз, господа и дами, съм РОМАНТИЧКА, което ще рече най-малкото чешит. Най-трудно е да ме вкарат в клишета и в рамки. Законите си ги измислям аз. Не съм свръхчовечка, не съм и бунтарка по интуиция. Достатъчно съм набрала опит от мръсната игра Живот, от преиграните роли във взаимоотношенията на ежедневието, от досадните отговорности и прочие наежени думи... Вероятно съм от ония 61 % жени, които не могат да живеят без проблеми, а впоследствие се оказа, че свободно се присъединявам и към 9-те процента, които обичат животни.

Той беше от новите типове с морал на парвенюта, които ще разпознаете по черния анцуг, лъскавата лимузина, модната прическа и неясното говорене. Те имат безпардонно самочувствие, умеят да прикриват и лъжат, гадове са в сметките и... оставят в тебе винаги чувство на вина. Аз бях виновна, че исках човешко внимание като обаждане по телефона с простички и топлички въпроси от типа ”какво ново при теб?”. Въобразявах си, че някакъв формален разговор за това, какво съм преживяла, къде ми предстои да ходя и защо, са естествени и нормални, макар и шаблони на вниманието. За него това бяха „глупости”.

Имаше любовница (жена) омъжена любовница – това така и не разбрах за тези 6-7 месеца. Но винаги ми се казваше с недомлъвки, че аз не бива да го търся по телефона, по този – може, по оня – не може; че само той ще търси контакт с мен „по нета и по единия телефон, но със смс-и”... В мен винаги се надигаше свободолюбивата вълна, тази, която пазеше като гард моето его всичките последни години, но преглъщах като горчив хап в името на нещо, което още не мога да назова. Защото не знам какво беше. Няколко пъти ми се крещеше, че не ми дължи обяснение за лъжите си, че не бил сам, че НЯМАМ ПРАВО да му звъня и да го търся първо аз. Представяте ли си – аз, свободната и независимата, бях робиня на самочувствието на някаква друга жена, която имаше право да бъде обграждана с внимание, с обич(???), която можеше да бъде показвана пред другите. Моето пространство беше моят дом, извън него аз бях непозната и никоя. Обществени заведения... сещате се какви... бяха тера инкогнита. С него никъде. Строго секретно!!! До дупка поверително и мъчително.

Приятелките ми крещяха в истерия, като слушаха някои дивотии от цялата тая мелодрама и не можеха да повярват, че тя се случва тъкмо на мен. Приятелите мъже ме съветваха лаконично: той ти е оставил свободни дни, търси, ще достигнеш до други брегове. А най-сладкото и безхаберно мъжко мнение беше: „Ние, мъжете, сме толкова прости! Защо жените искате да ни възприемате сложно?” (Джули, обичам те!) Много пъти се опитвах да прережа бутафорната love-връзка, колко денонощия в глупавата ми глава са се блъскали разум и чувства, колко пъти съм се улавяла за спорта, туризма, пътуванията, писането, срещите с приятели, за да изхвърля това уродливо чувство изчадие, което създавах и което обичах с изродена привързаност.

Не мога да кажа „сега разбрах...”, аз знаех непрекъснато, че за него това си беше залъгалка, игричка и гъделичкане на мъжкото му его, че, и да, и не, в кръга на шегата, той е от оная гвардия мъже, които имат винаги засилен сърбеж в слабините и обичат големите цици. И, много моля, повече анализи и интерпретации не ви трябват и не са нужни. „Иииии, стига беее” – цитат, негова емоционална реакция на мои несръчни опити да си обясним това и онова.

Каква наивничка съм била – да очаквам културно създаване на таен сюжет от двамата. Въобразявах си, че е възможно интелигентно и романтично да се понатрупа някакъв опит из лабиринтите на забранената любов, да се създаде своего рода приятелска връзка, в която ирониите да послужат като език към сериозните теми...? Приемах истината за другата, за заетостите, но как ще се чувствате, моля, ако знаете, че човекът, около когото се е събрала чувствената ви енергия, се весели с други и че люби друга, а вие сте се обградили със самота, ревност, тъмно очакване и гадене под лъжичката...? „Къде е тука драмата, къде съм аз?” – ще попитам аз по вапцаровски. Яхнала вълната с чужди мисли, се сещам за Яворовите „Сенки”. Безплътието на душите на мъж и на жена... ръце протягат, шепнат, може би и викат, може би крещят, но няма да се чуят, ни ще се досегнат. Обичам те, поете... имаме една душа... и ледената ти стена... толкова е моя... и болезнена...

Не успях да преодолея поредната стена. Сега съм от другата ù страна. Не вия от болка, а мразя и затрупвам със забрава. Мисля и се опитвам да изчегъртам от душата си насъбраната болка и обида.

Моля, не стъпвайте след мен. Заклевам ви!