14.05.11, 11ч.

Никой не е откровен. Всъщност сме изтъкани от лицемерие и най-голямото от всичките е претенция, че търсим Истина. Тя изобщо не ни е достъпна и ние сме наясно с това. Обаче се опитваме да контролираме нещата. Даже не ни е изгодна, особено, ако другите я притежават. Това ни плаши, защото всичко би било коренно различно. Страх ни е да ни виждат, страх ни е сами себе си да погледнем! “Every one rushes elsewhere and into the future, because no one wants to face one's own inner self.”, Michel de Montaigne. Ние сме проект за съществуване в бъдещето. После това бъдеще идва, но ние и там не сме! Сартър е казал, че съществуването предхожда същността. За него това е естественият ред на нещата. Трябва да разберем, че сме родени недефинирани и ще си останем нищо, докато не се самосътворим. Ницше казва, че ние, хората, трябва да загинем, да загубим това, което сме, за да дойде епохата на „свръх човека”...

На мен ми се струва, че от векове тенденцията е упорито да бягаме от същността си. Ние не бягаме към нея, нито към нещо по-добро от нас. Не създаваме проекти за себе си – всичко това е болно самозалъгване. Аз в тоя момент спирам да гледам напред към това, което искам да бъда. Спирам да се утешавам с идеите на тия хора. Те са силни и смислени и носят утеха, но не искам да заспивам дълбоко, нито да се „прераждам”. Не бягам вече към миража на моето аз, а се обръщам и се сблъсквам с него. Изглежда, че сме се отделили. Аз и реалността. Аз и действията, мечтите, стремежите, всичко се е разпиляло и съм потънала в нищото! Вървя от дълго време с мисълта, че ще бъда, а не съм. Чаках да дойде бъдещето, в което се проектирах, но не съм. Ето тук, сега е онова бъдеще, обаче, така и не се срещнах. И си мисля, че всичко това не е бягане към себе си, нито към по-добро/по-силно/по-свръх-най-човека; всичко това отдавна си е бягане от себе си.

Цялото модерно изкуство е симптом на личностното разпадане – „Какво е изкуството?”, „Защо тия преди нас да са правили стойностното изкуство?”, „Давайте ние да правим ново изкуство - нещо, което отговаря на нашата реалност и нашите потребности”... Разрушиха всичко, успяха да избягат от миналото и после си направиха Абстрактен Експресионизъм, Концептуално изкуство, Поп изкуство... и днес, вместо да слушам Моцарт, аз се радвам на задоволените си потребности с „Лейди Гага”... добре!

На мен ми стига: това, че още имам глас и ръце, и крака. Предполага се, че мога да ходя и да мисля. В повечето дни не се радвам на нито една от тия привилегии. Все пак съм на мисия да създам себе си! Защо да си губя времето с добре познати дейности?

Трябвало е да се започне с новите идеи , а не с отхвърлянето на старите. Защото днес пропорцията на посредствената маса спрямо действащите, творящите хора е много, МНОГО по-различна от преди 200 години... Може би е скучно да се рисуват вече митове. Затова днес да рисуваш е загубено време. Почти не познавам хора, които рисуват. Не познавам хора, които свирят на пиано. Изобщо не познавам хора, които се будят всяка сутрин и трескаво захващат нещо, което ги вълнува. Аз не го правя.

Исках това да е откровение. Никой не е откровен! Сигурно вече около половин час те занимавам с неща, които не са „точно така”, както ги мисля или чувствам... изобщо не знам как се определя „Истината” и не ме вълнува. В даден момент приех, че да живееш е умение да участваш в маскарад изключително артистично и страстно. Ти вярваш ли в света, в който живееш? Вярваш ли, че си щастлив? А че си нещастен? Вярваш ли, че си обичан? Ще те заболи ли, ако научиш, че близък човек те лъже?

Ако ще се поставят традиции под въпрос, аз искам да поразместя тая помия от трупове около себе си и да направя опит да бъда откровена. Може да е просто изблик на нетърпимост, който не отговаря на истината. Да хвърли камък по мене оня, който знае истината! Аз само ще се опитам да кажа едно нещо, което ми се струва по-реално от останалите ми вярвания, на което в тоя момент се доверявам малко по-силно, точно защото го подтискам упорито, а то все изплува. Ние бягаме от себе си и е възможно нещата, които смятаме за абсурдни да са най-верните, но да ги отхвърляме от страх.

Искам да се обърна и да се блъсна в себе си. Защото вярвам, че, ако имам сили да спра да бягам упорито напред, към бъдещето, може и да се срещна. Сигурно съм една жалка сянка, която се влачи след собствения си бяг към нещо си... към нищото, всъщност. Това виждам, това прилича да съм аз наистина. Повръща ми се.

Страх ни е да живеем наистина. Обаче всичко, така или иначе, си е театър! Няма ли някой да дръзне да дойде на сцената? Може ли за момент да не сънуваме в съня, да излезем от тоя безкраен ракурс, в който се губим, и да направим нещо малко по-откровено? Не знам как да разгранича пълните илюзии от лекото доближаване до истината, обаче, за целта на експеримента ще опитам да дам глас на всичко в себе си. Така съм убедена, че истината ще е казана някога, някъде. И има шанс да бъде чута, може би дори разпозната.