Наскоро получих инфарктно писмо.  Все едно отворих вратата на зле натъпкан с гадни квалификации шкаф, които ми се посипаха по главата. Не беше анонимно. Поне на пръв поглед - отдолу се мъдреше някакво име, което ми прозвуча познато. А Гузната ми съвест услужливо ми подхвърли поне няколко неща, заради които някой би могъл да ми пише така. И подобно на онези старци, готови веднага да дадат 2-3 хиляди лева на измамниците, които им се обаждат с думите: "Синът ви е в полицията. Блъсна човек. Дайте толкова и толкова да го пуснат", аз тутакси реагирах по същия начин - С отговор. Преди изобщо да помисля, че писмото идва от непознат адрес! Можех ли да предположа, че "ужасно съм разочаровала" съвършено непознат човек!? 
        И отгоре на всичкото - това:  "И не си мисли, че хора, които ти се правят на приятели... единственото ти оправдание е, че нямаш никаква представа за..." Заболя ме от мисълта: "Ами ако наистина..."        
        Спомняте ли си приказката на Андерсен "Перото", в която с лекомислен патос и възмущение кокошките осъждат за неморално поведение онази от тях, от която случайно падна едно перо?  Това, което ме възпря да реагирам като тях, е едно изречение, което ми попадна наскоро и дълбоко ме впечатли: "Те никога не се връщат". Те - изгубените партньори, изгубените приятели, изгубените любови. Без обяснение. Без преговори. Просто си тръгват. Затова и винаги ме боли, ако допусна от мен да си тръгва приятел. Защото знам, че е завинаги.
       Радвам се, че не се поддадох на провокацията и не се изцапах с лекомислени реакции. Защото, веднъж направил "избора си", човек яростно се вкопчва да защитава решението си - такава е неговата природа. И защото най-трудно прощаваме лошите думи, които сме изрекли по отношение на друг.