Взех дървения молив в ръка с надеждата да излея всичко, което бях насъбрала напоследък. С този молив имаме дълга история – дълги звездни нощи; тъмни часове, лишени от химеричен сън; сълзи, усмивки, патос, блянове, трепети, ненужни спомени. Всичко това беше събрано и запомнено от черния графит, оставял следи върху бялата смачкана хартия години наред.
Но тази вечер графитът беше по-светъл, думите бледнееха…
Мислите крещяха като множество отчаяни гъсеници, омотани в пашкул, от който не могат да се освободят.
„Мисля, следователно съществувам.” О, мили ми Рене, колко си бил наивен! И какво като мислиш? И какво като съществуваш? Мисълта ли е най-правилният синоним на бита? И какво като стигаш до невероятни умозаключения, след като ръката ти не може да ги запечата на хартия? Тогава дори и съществуването като мерна единица се губи, забравя и изчезва в мъглата на бъдещето.
Стоя пред смачкания лист, а мастилото, течащо във вените, е засъхнало, вцепенено от множеството гласове на мислите ми.
А им ...