Парадоксът на 16-ти век

Взех дървения молив в ръка с надеждата да излея всичко, което бях насъбрала напоследък. С този молив имаме дълга история – дълги звездни нощи; тъмни часове, лишени от химеричен сън; сълзи, усмивки, патос, блянове, трепети, ненужни спомени. Всичко това беше събрано и запомнено от черния графит, оставял следи върху бялата смачкана хартия години наред.

Но тази вечер графитът беше по-светъл, думите бледнееха…

Мислите крещяха като множество отчаяни гъсеници, омотани в пашкул, от който не могат да се освободят.

„Мисля, следователно съществувам.” О, мили ми Рене, колко си бил наивен! И какво като мислиш? И какво като съществуваш? Мисълта ли е най-правилният синоним на бита? И какво като стигаш до невероятни умозаключения, след като ръката ти не може да ги запечата на хартия? Тогава дори и съществуването като мерна единица се губи, забравя и изчезва в мъглата на бъдещето.

Стоя пред смачкания лист, а мастилото, течащо във вените, е засъхнало, вцепенено от множеството гласове на мислите ми.

А има толкова много... Има щастие. Има горест. Има бодрост. Има самота. Хаос. Богатство. Пагубност. Има количество, има качество. Къде отиде логиката?

Може би Всичкото е над логиката. Може би трябва да има и нещо човешко. Любов? Колко сладникаво и банално.

Любов. Любов. Любов. Поезия, музика, театър. И всичко е любов. „Всичко, от което се нуждаем, е любов”. Цялата тази розова картина звучи натрапчиво.

„Живеят само влюбените, останалите просто съществуват.” Тук се появява нов герой във веригата.
Мисъл -> Съществуване -> Любов -> Живот
Всичко изглежда последователно… поне доколкото следим логиката на Декарт и Шекспир, които са живели по едно и също време и респективно са се придържали към подобни разбирания за епохата си. Но ето тук идва вечното противоречие: мисъл – любов. Това не е ли най-изстраданият сблъсък в цялото многовековно изкуство? Може би само при Ботев разумът и любовта се неразривно свързани, но и за него не съм напълно убедена.

Българският гении обича майката, родината – там където се чувства сигурен, намира разбиране и (не)достижим идеал. Следователно любовта е нещо, в което намираш своето идеализирано отражение. Може да е пиеса, поезия, валс, картина на Ван Гог или нещо по-всеобхватно: драматургия, литература, музика. За духовното консумиране  е необходимо единствено сърце – ето я любовта, но за създаването – там вече трябва мисъл. И тук изниква парадоксът:
1. Творците не са способни да обичат.
2. Шекспир греши.

На вас оставям избора.