Писма до себе си

         2.  Харесвам черупката си...

          Ей така, на път за град Б. минах през родното си място. Отдавна не бях идвала тук, но още по пътя, карайки към града, усещах някой да опипва мислите ми, а "разговорът" като докосване и връщане на времето към себе си, сякаш се оглеждах във всеопрощаващо огледало. А имаше за какво да ми се прощава...

          Преобладаваха есенните нюанси, любимите ми цветове се редяха от двете страни на пътя, дърветата интимно си шепнеха. Отклоняваше се мек път към лозето ни, отвред извираше красотата на есенното богатото поле. Видения на отколешни хора, шепот на познати гласове или акустична измама?

           Отворих металната плетеница на пътната врата. Нашата къща! Чух я как въздъхна, замърмори си нещо сама на себе си. Пълна със спомени, явно не можеше да свикне с новите стопани  - не бяха те с нашата душевност. Разкриваше къщата скелета си, лишена от скрупули и простота, усещах я жива, опазила се в лоното на собствената си цитадела...

           Срещнахме се пак като в коридор на мечтите - ето го люляковия храст, вече с дебели клони и тънки връхчета в сърцевидна форма. От влагата под него избиваше зелено, а добре отгледана фантазия виждаше мамините цветя, розите ù  - най-дъхавите, а между тях - кадифената, най-хубавата...

            Чувствах се като част от пейзажа на двора, така познат, докато  не срещнах погледа на новия стопанин. В очите му имаше най-чупливото кубче лед, кънтяха те на кухо - безучастност, присъща на постоянни пиячи. Непохватният поздрав и гласът му преминаха болезнено през мен, загледана в устните му, които сякаш забравили как да се разтягат, очертаваха колело, а косите, готови за номериране, падаха по старчески. Горката ми къща - каква грапава ласка изтърпяваше...

               Приседнах на първото стъпало  към втория кат на къщата - там беше моминската ми стая. Не влязох, за да я запазя в сърцето си каквато беше...

                И пак прихлупвам този дом в спомен, радостен и тъжен, винаги жив...