Писмо

 
Намерих те. Беше кацнал върху косите ми, развявани от вятъра.
Намерих те. Сред шепота на юлските нощи диви.
Намерих те. Там уханието на тръпката напомня за цвета от липа.
Намерих те. В клоните от пътеки на живота. Разнолики като ден и нощ. В унеса от тъга и скръб, с цветни сълзи. Понякога с минутна меланхолия.
Намерих те. Сред ужаса на вика от видяната смърт, те зърнах за миг. Взрях се в очите ти. Големи, маслинови, дълбоки, езерни.
Намерих те.За да те загубя отново в безплътност от мрака безименен.
Защото този, който обича-обича безрезервно. Защото този, който търси- ще търси винаги. Защото те зовя с безпирна мокра любов, неусещайки крехкостта на щастието, нашето щастие...

Настъпвам падналите клони по пътя към незнайните тайствени кътчета-там е сърцето.Разделено на две. Търсещо топлотата на морските подмолни вълни.Жадуващо за красотата на изгрева. С пронизващият писък на отлитащите чайки.Забулило годините на младостта, усвоило лъжите на съвремието.Аз съм тук. Чакам те. Ти, къде си?Защо те няма?Докога ще умирам и пак ще се раждам? Колко пъти писах за тъгата човешка?
И болката смразява остатъците от нежната ми финна плът.Тялото се гърчи, риещо под ритъма на песента.
Нужен си! Искам те! Жадувам! И тлея дълго!За Теб!
Намерих те. За да те прилаская и пак, и пак.Ласките нашепват ехидно за тишината на унесеното отчаяние.Дъхът ти омагьосва следите от нашата омайна нощ. Устните червени прокарват лабиринта на дългите игриви целувки.Мургавите топли рамене придържат слънчевите уханни бездни. Силните твои ръце са поточета от пясъчни дюни...
Тук си!
Намерих те.Дългите ми пръсти докосват душата твоя. Гръдта ми тъгува по далечно пътуване. Потръпвам от страстта на очакването. На вливането. На обладаването. На искрите от похотта наш. Напук на несгодите, те намерих.Въпреки болката от раздялата. От неосъществените, изкривени илюзии.Напук на нас самите, може би.
Ако животът е мълчалив влак от сивота, тъмнина, опустошение, то мигът, съчетан с вагоните от надеждата, хармонията и светлината-има смисъл, приятели!