По-добре късно, отколкото никога...
Понякога обичаме... Понякога избързваме и се проваляме толкова глупаво в желанието си да получим невъзможното! Искайки още и още, загубваме малкото, което сме имали. Без да мислим, импулсивно, оставяме любимия човек да си тръгне... Скриваме обичта си с мълчание, макар че само тя ни кара да се чувстваме живи. За секунда светът около нас изчезва, когато потънем в недрата на любовта. За секунда светът ни се срутва, когато я изгубим. И макар птиците още да пеят, песента им вече е... друга. Мълчим. Единствено от себе си нищо не можем да скрием...
Дали е лудост да мислим, че любовта ни може да задържи някого?! Но тъй като хората са по-скоро господари на това, което запазват само за себе си в тайна, а не на това, което изричат... толкова често се разминават с живота си. Колко е трудно да кажеш: Почакай! Спри! Аз те обичам!... Дали пък така не е по- добре?! Дали оставяйки на свобода онези, които обичаме, не ги запазваме по-дълго в себе си?...
Хората по света са различни... Но тези, които са били членове на определено общество, които са живели на определено място - град или село, са пропити с мисловната им атмосфера, с порядките, бита и традициите. Понякога те имат навици, разсъждения, умения, морални ценности, които ги обединяват на определено мисловно равнище. Те се смеят на шеги, думи и случки, разбираеми само за тях. Говорят на свой език. Намират общи спомени, дори когато са се разминали най-случайно в пространството и времето. Но след години, ако се срещнат, тези хора установяват много бързо контакт. Разпознават се, защото носят определен мисловен, традиционен и емоционален заряд, съхранен в опита, познанието и житейските ценности на месторождението и обществото, в което са раснали. Имат сходна родова памет, предавана с генотипа през поколенията.
Казват, че счупеното носи щастие или някой е измислил тази поговорка, за да не съжаляваш за нещо, което вече го няма в живота ти? Защо не можем да си кажем ей така: Минало - заминало! Намерих себеподобен - изгубих себеподобен... Може би, защото хората не намират така лесно своите двойници. Може би, защото всяка среща от този вид натоварва и изкривява кармичното пространство и време. Може би, защото да намериш огледалната си половинка е рядко щастие и привилегия. Може би, защото хората не са направени от стъкло, но също като него са чупливи и раними, а от тези рани остават следи, които помнят с години.. И дори щастието на счупеното да е, в крайна сметка,че старата вещ най-накрая ще бъде заменена с нова, няма как да замениш себеподобния с друг такъв. Ерзацът има само сантиментална стойност... Копието на Мона Лиза не е Мона... Макар че една репродукция може да носи определена естетическа наслада, а оригиналът да създава само главоболия.
В този свят, изкривен от парадоксите на мисловните и поведенчески модели, осъзнаваме грешките си късно. Очевидното е най-неразбираемо, а прозренията все идват със задна дата... Чувствата ни опияняват, а загубите отрезвяват. Понякога забравяме, че да обичаш не е лесно... И само променената песен на птиците ни напомня колко сме смъртни...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Нели Господинова Все права защищены
