Страхът винаги ще е част от човешката ни природа, но не е задължително винаги да е наш недостатък, можем да го превърнем в оръжие, с което да побеждаваме, или просто да се защитаваме.

От какво най-много ме е страх ли? – Отговорът ще е: „От самата себе си”. Понякога имам чувството, че не се познавам, а разбирам по-добре близките си. В много ситуации бих се подценила (като качества, сила на духа), в други бих се и надценила. Независимо кое от двете е, това само би ми попречило.

Страхът да рискувам, защото може и да се проваля, надделяваше в мен наистина много дълго време. Но намерих някого, за когото бях готова не само да се изправя пред всички свои демони, но и пред всички негови, ако ми дадеше шанс.

Много от нас приемат Любовта като мъчение. Да, може би началото е опияняващо, но след това идват главоболията и потъваме, страдаме, опитваме да променим другия, за да „го нагодим точно по наша мярка и вкус”. Накратко - болка, сълзи, изживяваме се като мъченици, защото са ни казали, че това е то, Любовта- сладка и горчива, радости и разочарования. И аз дълго се подчинявах на тази предопределеност.

Първи етап - влюбена, загубена, всичко е захаросано, цветята ухаят, птичките пеят... И изведнъж се сменя картината - идва ред на сълзите, вече няма светлина, затова пък ето ги самотата и терзанията. „Но той не ме обича, той няма да ме обикне никога”... И какво от това? Нали Любовта е в мен самата, защо ми е толкова необходимо да я търся и на друго място?!

Реших да спра да се самосъжалявам и да се изправя пред препятствието, което беше на пътя ми. Точно тези чувства, които ме водеха, в които сега съм толкова сигурна, но за които преди страдах, че ги има, точно те ми помогнаха да преодолея страха си. Не мога да бъда по-благодарна, че с тяхна помощ победих в една от първите ми наистина важни битки.

Досега бях виждала Любовта само в бяла или черна премяна, но след това съзрях и толкова прекрасните й цветове. Почувствах я за първи път във Вдъхновението, което щеше да е една от най-силните ми опори.

„Победи себе си, за да победиш целия свят”, беше надпис, в който съм се взирала почти всеки ден, в продължение на години (причините за това няма да споменавам тук, защото те са част от една съвсем друга история). От ясно по-ясно звучи на пръв прочит какво е посланието на тези думи, но чак сега наистина почувствах какво значат.

Да надвия себе си, да се изправя срещу свой недостатък и да триумфирам... Никога не съм се чувствала по-силна, а когато си помисля, че ме беше страх да тръгна по този път... И сега просто искам да се надграждам, да водя тези малки на пръв поглед битки със същността си, за да стана човекът, жената и майката, която искам да бъда някога, каквато искам светът да ме познава.