Почти завинаги
Смехът им отдавна не е детския смях, който можеш да чуеш, когато са в домашна обстановка. Походката им отдавна не е онази тромава смесица от полуподтичване и леко накуцване от игрите на детската площадка. Погледът им няма нищо общо с изумлението, с което за гледали Том и Джери за първи път, когато все още бяха невинни деца. Във виртуалното пространство можеш да ги засечеш с псевдоними като: "Котенцето", "Ангел на греха", "Секси" и т.н. Когато минеш покрай тях, се давиш в океана от парфюм, примесен с тежката пяна на неговите вълни, която се изразява в цигарен дим. Похотливи погледи. Още по-похотливи мисли започват да тъпчат съзнанието ти, както руски танк тъпче безмилостно германци - без пощада, без чувства. Само инстинкт. Къси поли, дълги коси, красиви устни, красиви очи. Все още непохабени от годините, все още можещи да те накарат да усетиш топлината на живота, макар и изразена в най-долните мерзости, до които съзнанието ти има достъп или, по-скоро, смелост да достигне!
Завиваш зад ъгъла и те са там, избягали от поредния час, крещят, смеят се, живеят в своите мини-драми, искащи да изпият голямата глътка на живота в един-единствен ден. Не си мисли, че съживявам образа на Хумберт Хумберт от прашната лавица с книги. Те не са чували нито за Набоков, нито на Хумберт. Те просто следват шаблона, които изгради културата. Те са малки "лолитки", дори не го разбират напълно, но се радват и си мислят, че винаги ще е така. Или почти завинаги.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Атанас Атанасов Все права защищены
