4 мая 2023 г., 15:33

Похвално слово за българската Поезия 

  Эссе
535 1 5
19 мин за четене

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

 

Българската поезия е духовният Еверест на света.

 

Само онзи, който е пил от нейните бистри и студени извори, който се е катерил по нейните балкани, гори, сипеи и скали, може да твърди, че е попадал в оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие. И следователно се е научил да обича и силно да мрази, да плаче над всяко човешко нещастие. Значи – да мисли. А това вече е много за един човек. По-точно – не е по силите на всеки.

 

За разлика от божествените Хималаи, българската поезия е покорявана единствено от своите създатели. Малцина са призваните, екипирани само с едната си гола гръд, дръзнали да последват хилядолетното изкачване на българските поети към Покрива на света. Вековни и мъдри като пустинни самотници, безсънни и безразсъдни като самоубийствени алпинисти, титаните на българската поетическа мисъл прекрачват толкова свободно границата между Земя и Небе, че ми става страшно не за тях, а за Еверест. Защото дори световен исполин като този набръчкан след сблъсъка на континентите връх не е създаден от Бога да понесе огромната мисловна мощ, втъкана в българската поезия. Това може да стори само България. Изглежда България е земята, станала арена на друг подобен, но само че мисловен катаклизъм, щом като тя е единствената държава, откърмила и окъпала мъртвите тела на толкова свои поетични гении. „Бъди благословено, отечество мое! Бъди честит, балкански раю! Бъди голяма и славна, о, чудна земльо, дето е цъфтяла люлката ми, дето ще се зеленее гробът ми!" – пише Патриархът на българската литература Иван Вазов, без да му пука, че у дома го ненавиждат и плюят, което просто е обратната страна на българския парадокс, а в Европа четат Виктор Юго.

 

Е, добре. Светът не познава и не чете българска поезия. Жалко за света. Откакто го има написано, словото на българските поети се занимава със световните работи, а не със себе си. То не се интересува, че евтините предпочитания на посетителите в модните през вековете литературни салони не надхвърлят желанието за лека гаргара с преплакнат чай от изветрели звуци, сервилно поднесен от именити Случайници, след който се спи дълго, леко и добре. Откакто свят светува народите, с изключение на нашия, се плацикат в плиткоумно римувани нутрасуитчета, украсени с финтифлюшки. Нещо като ку-ку-ру-ку, вафла чудна, пълна с течен шоколад. А ехото повтаря ад. Ад. Ад! Печално е още, че на такъв мъдър народ като българския се предлагат не, а се натрапват като юрнеци за образцово поетично поведение стерилни литературни образци, па били те създадени от чуждоземни величия. Излишно е да споменавам имена, които се разнасят от уста на уста само защото звучат с някаква тайнствена загадъчност. Като Пърси Биш Шели, например, с цялото ми уважение към неговия поетически труд. Няма да се разхождам из т. нар. европейска класика, за да търся доказателства, пък и не е моя работа. Аз доказвам своята теза. Когато един литературен герой на същия този световно известен Пърси Биш Шели заколи в някоя обградена от башибозук европейска катедрала жена си, невръстното си дете, а след тях прободе сърцето си по подобие на великия перущенски чизмар Кочо Честименски, чак тогава ще спра да му връзвам кусури.

 

Аз не познавам друга страна, вписала в своите хроники не само имената на своите гиганти, а вградила в държавните си устои издълбаните от дълбоките рудници на българската душа късове самородно злато. Нека читателят отсъди сам може ли след толкова много хубост, пластове от величие и трагизъм да спи спокойно:

 

„ ... слушайте сега с целия си ум,

слушайте, цял славянски народе,

слушайте словото, защото от бога дойде,

словото, което кърми човешките души,

словото, което крепи сърцата и умовете,

словото, което подготвя да познаем бога.”

 

***

 

„Обаче нека прибавя и своята притча,

като казвам голям ум в малка реч:

Голи са без книги всички народи,

не молжейки да се борят без оръжие

с противника на нашите души,

и готови са за плена на вечната мъка..."

 

Из „Проглас към Евангелието"

Константин-Кирил философ

 

„Затова аз облажавам, о, преблажени отче Кириле, твоите устни, чрез които изтече духовна сладост за моите уста. Облажавам този многогласен език, който възсия за моя народ със зарята на трибезначалното божество и прогони греховния мрак. Облажавам многопресветлото ти лице, озарено от светия дух... Облажавам златозарните ти очи, чрез които се премахна за моите очи неразумната слепота и възсия благоразумната светлина. Облажавам пречестните ти ръце, чрез които се изля върху моя народ благоразумен облак, който напои с боготечна роса изгорелите от греховна суша наши сърца. Облажавам богодвижимите ти пръсти, чрез които се написа за моя народ свободата от греховното иго..."

 

Из „Похвално слово за Кирил"

Свети Климент Охридски

 

„Като напусна род и отечество, съпруга и деца, свети учителю, ти си избра да живееш със светите отци в пустинята, преславни!

Като си посрамил, отче, лютия устрем на бесовете, усмири с молитвите си лютия устрем на греховете ни, учителю Методие!

О, преславни! Кой може да изкаже добродетелите и труда на Методий, който пострада от триезичните бесове!"

 

„Из службата на Методий"

Константин Преславски

 

„Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите или превел книгите или в кое време?", то рядко измежду тях знаят. Обаче, ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш,: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в отговор ще рекат..."

 

Из „За буквите"

Черноризец Храбър

 

"Великият хан Омуртаг като остая в стария си дом, съгради преславен дом при Дунав. И като измерих (разстоянието) между двата всеславни дома, направих в средата гробница. И от самата среда на гробницата до моя старовремски дворец (аул) има 20 хиляди оргии и към Дунав има 20 хиляди оргии. Самият гроб (склеп) е всеславен. И като измериха земята, поставиха тоя надпис. Човек, ако и да живее добре, умира, и друг се ражда. И нека тоя, който се роди най-сетне, разгледвайки тоя (надпис), си спомня оногова, който го (гроб, склеп) построил. А името на княза е Омуртаг, велики хан. Нека Бог го удостои да проживее сто години!"

 

Из Търновския надпис на хан Омуртаг,

редакция на проф. Васил Златарски

 

„Ако онези, които се насищат с пиене и ядене, биват румени, светли и весели, то колко повече този, който се храни с мисли, съзерцавайки божиите дела и като се кичи с тях, би желал и други да видят и да обикнат тези дела. На онези, които бъдат такива, пера ще им израснат като на. орли, ще летят и не ще се мъчат. Защото радостта не знае мъка, а дава криле."

 

Из пролога на „Шестоднев"

Йоан Екзарх

 

„О, пречистена и изпълнена с благодатта на светия дух славо. Иване, обиталище на спасителя и на отеца! Като стоиш, пред престола на царя на всичките, като се наслаждаваш направо на сиянието на единосъщната троица, херувимски като пееш заедно с ангелите трисветата песен и като имаш голяма и непостижима смелост, моли се на всемилостивия си владика да спаси сънародниците ти, единородния ти български народ! Помогни на нашия държавен цар Иван Шишман и подчини под нозете му всички врагове! Запази вярата непорочна, затвърди нашите градове, усмири целия свят, избави ни от глад и пагуба и ни запази от нападението на иноплеменниците! Утеши старите, поучи младите, вразуми безумните, смили се над вдовиците, застъпи се за сиромасите, възпитай младежите и запази всичките си люде от напасти..."

 

Цитираният откъс е написан малко преди окончателното падане на България под турско робство от последния трагичен български Патриарх Евтимий Търновски в „Житие на Иван Рилски", но с всичка сила може да бъде огласен и днес, шест века по-късно, от трибуната на Народното събрание, от балкона на президентството, откъдето и да е, защото звучи на достоен и страшно съвременен български език. Бих могъл да изпиша стотици страници с извадки от поетичните безсъници на нашите мисловни великани. Съпоставени с произведенията на шумни техни днешни сънародници, с които книжният пазар е пълен, ще река: „О, неразумни, прочетете Григорий Цамблак и се учете!"

 

Неслучайно започнах бележките си с парафраза на онова прословуто „Обичам те, мое мило Отечество!", оставено ни от ръката на Любен Каравелов в „Българи от старо Време". Няма да ми стигне време и място да подредя по величие следовниците на Константин-Кирил Философ. Пресветлите имена на Патриарх Евтимий Търновски, гениалния Григорий Цамблак, Киприан и Йоасаф Бдински сами по себе си звучат като поезия, а в трудовете им, ведно с появилите се подир няколко века разцепен от полумесеца мрак громолно-призивни творби на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, вече се долавя онова мощно подземно бучене, което ще разтърси душите на хилядите безименни народни певци:

 

„Избодоха му и двете очи

и го не питат, нито разпитват,

току си взеха хубава Яна,

та я качиха на бърза коня

да я откарат долу полето,

долу полето, татарско село.

Яна Йовану тихом говори:

— Остани сбогом, брате Йоване!

— Хайде със здраве, хубава Яно!

Очи си нямам аз да те видя,

ръце си нямам да те прегърна,

нози си нямам да те изпратя!"

 

„Даваш ли, даваш, Балканджи Йово"

 

Все повече набират сила гласовете на първите български поети Найден Геров, Добри Чинтулов, Георги Раковски, Петко Славейков. Фитилът на невероятния български поетичен взрив вече е запален и скоро от недрата на неосквернената народна памет към световните поетични небосклони ще избухне с мощта и яростта на Кракатау един нов поетичен квазар, който с вселенски тътен ще размести, а сетне ще тури ред в световната стихотворна подредба. Момчето на даскал Ботйо Петков от Калофер.

 

Христо Ботйов.

 

Древният Египет има вековечен повод да се гордее със своите пирамиди и сфинксове, от които даже Времето се страхува. Но тези каменни грамади все пак се рушат от дъждовете, среднощните студове и пустинната гибла, усукваща хилядолетия около това велико тайнство струести пясъчни масури. България има Христо Ботйов, който направи кожата си на тъпан и възвести с вика си „Хляб или свинец!" края на мъките за народа български. Христо Ботйов е връх, който е неподвластен както на времето, така и на природните стихии. Защото е в първото засукано от нас майчино мляко. В потреса от първата, зърната случайно, тайна бащина сълза. В световната поезия няма друг подобен връх. Има върхове, които са кръстени със звучни имена. По склоновете на Пърси Биш Шели може да растат еделвайси, може да се набере мащерка за нервозен чай, но там... Там световните бури не кършат клонове и сабя не ги свива на венец.

 

Христо Ботйов е гръмотевичен дъб, разперил черна сянка върху убитото от анадолски слънца и разчорлени пороища стърнище. Под дебелите му клони не никне трева, опасно е да се спи и да се пее с цяло гърло. Българските поети знаят, че подирилият подслон под могъщата му осанка ще бъде застигнат от гнева Господен. И към него пристъпват като към Светия. На поклонение. Със запалена вощеница в ръце.

 

Ботйов е единствен и непостижим, но той не е сам. Тръпки ме побиват като си помисля, че в недалечната 1914 година си е теглил куршума друг един български поетичен динозавър — Пею Крачолов Яворов. Телеграфистчето от Анхиало, което изплака и изпя народните болки под градушките-убийци, и прие участта да рие като черен миньор в най-тъмните рудници на човешката душа. Поетът, който прекрачи ада на своето тъмно Аз и закова несравнимите си послания във вечността. И ако Христо Ботйов удря в земята представите ни за поезия от най-префинен тип и преобръща наопаки като пролетна угар смачканите ни от робство души с безпардонния си, категоричен и нетърпящ възражения глас, стиховете на Яворов са проява на вродения, но вече изведен до професионално съвършенство аристократизъм и артистизъм на българина. Поезията на Пею Яворов, под чиято благодейна и мъдра сянка са проходили плеяда съвременни български поети, е най-висшата интелектуална вакханалия, която Човечеството, пък и видиотеното от телевизия съвременно Българско, за съжаление не познава добре.

 

Поради естествената си любознателност и обич към литературата българинът обаче чете и почита творбите на световните поетични мастодонти от времето на Шекспир до наши дни. Забелязва се и един парадокс. Българинът чете и цъка с език, но поради присъщия си вековен скептицизъм проявява недоверие. Винаги е склонен да се усъмни с тънкото, гениално подозрение на Никола Вапцаров: „Комай ни лъжат тия синковци!" Посветените и изкушените в словото усещат, че поетичните територии отвъд Виенските катедрали са отдавна разгледани музеи с мумифицирано минало, от които лъха на култивирана, фокуснически обиграна литература. Пак те, пространствата отвъд Виенските литературни салони, колкото и някому това да не се хареса, са торени с изкуствена тор и набързо обрани градини, над които летят ерудирани литературни косери. Всевъзможни всезнайковци, сред които и нашенски, вживели се в ролята на екскурзоводи и просветители, пазят сладките ябълки и праскови от набезите на самонадеяните и точно затова неприятни пришълци – Балканските варвари. Чорбаджиите на градините са доволни, стоката е добра, пласирана е, резултатите са налице. За сладостта на плодовете се говори по цял свят, конкуренцията е смазана, заявките за идната година са тройни и четворни. За българската поезия там пазар няма, тя е за фасулковците под и над Стара планина.

Нещо обаче не достига. Прасковите са изядени, в устата още сладни. Ситият миг обаче не обещава сита вечност. Градината отдавна е на изкуствено осеменяване, на изкуствено дишане, на морфин, оставена е да се любува сама на себе си, преексплоатирана е и не се възобновява, което неминуемо води към изкореняване.

 

Не се съмнявам, че думите ми ще предизвикат горчивина. Мисля, че опитите на такъв древен краставичар като българския народ да му бъдат продадени чуждоземни краставици, при това нарязани, са безплодни като невъзможността да се ашладиса морков на слива. Последното се опитват да опровергаят редица псевдолитературни издания в България. Нека им пожелаем успех.

 

Това, че България прави малко за своите литературни Светци, е обидно, но и някак лесно обяснимо. От приведените и премълчани примери се вижда, че българската поезия е толкова велика, че просто няма нужда от каквато и да е световна разгласа. Точно затова българската поезия е трън в очите на света. Защото го учи да мисли глобално, с вселенски мащаби. Защото с простата си домоткана антерийка и втъкнатия в поясока дядов кавал върви пред ваклото световно поетично стадо и го води.

 

Светът не обича да чете българска поезия, защото гръмко трябва да признае словесното ни върховенство. Какво трябва да се направи в случая? Нима българската поезия трябва незабавно да бъде изгорена? Да бъде завързана с дебели корабни въжета и напъхана в трюма на някой кораб за никъде? Да бъде качена с еднопосочен билет в някой самолет към Рая, към Ада, към някой друг свят? Натирена на някой канибалски пустинен остров в океана? По възможност пустинен остров, на който да клокочат вулкани с яростта на Кракатау. Да се пусне без парашут направо към раззинатата паст на акулите в озверелите вълни на Бискайския залив? Да бъде заключена с двойно превъртане на ключалките, яко залостена със стоманени колове, затисната с тежък капак в някой дълбок трап? Омотана с вериги, окована в пранги, спъната в конски букаи?

 

Да. Смея да твърдя, че и това ще й е малко. За българските поети трябва час по-скоро да бъде забранено да се говори. С декрет от канцеларията на президента, от „Позитано 20", от „Раковска" 134, от Мадрид, откъдето и да е. Онези, които са писали през вековете, майната им. Днешните – да пишат така, както повелява световния юрнек. Или – да млъкнат. Да слушат онзи, дето е отсякъл: „Запей или млъкни, махни се!" За по-сигурно – да им се лепнат на кръст две лепенки лейкопласт през устата. Защото само Бог има привилегията да е съвършен, колкото и несъвършени да са неговите творения. Жалко обаче, че всички тези драконтовски мерки ще бъдат предприети напразно. Защото дори Господ не успя да затвори веднъж завинаги всичко виждащите Ботйови очи. Остави жив този неозаптим Дух, който избира дявол знае откъде, и не се опита да го вкара в правия път. Българският поетически гений не може да бъде вкарван в никакъв прав път, защото той просто определя посоката и държи началото на правия път. Краят му е във вечността. Със своя сдържан трагизъм, белег за овладяно и превъзмогнато страдание, българската поезия не може да не бъде връх в световната литература. Думите на българските поети са подредени с убийствена точност, стиховете им са най-нежните, но и най-безцеремонните думи в мерена реч, изричани някога в свикналите на ласка салонни уши:

 

„Грабайте телата!" — някой се изкряска

и трупове мъртви, фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик."

 

„Опълченците на Шипка"

11 август 1877 – Иван Вазов

 

Ще го цепят, няма какво друго да сторят. Защото на същия този 11 август 1877 година България спаси себе си с телата на окървавените си братя. И плати жестока цена. Тя стовари в пропастта върху чалмите на извиращите от Нищото селджукски турци своите неоплакани покойници. Най-скъпото, пред което българинът единствено някога е свеждал глава за поклон, както пред трудния си хляб, е мъртвецът.

 

Аз се прекланям пред мъжете, извисили българското слово на Възбог. Дори и завързан с дебели корабни въжета в трюма на някой кораб за никъде, един поет винаги ще намери сили да изпее своята песен. Ако не успее, ще я изплаче. А каква само Вселена е побрала грамадната българска сълза!

 

Редом до достолепните български мъже на словото, но не приклекнали в сластно-мечтателни пози са застанали две поетични тигрици, две Халееви комети, над които виси едно тясно за тях небе. Гениалната бездетница Дора Габе, която с поезията си за деца стана по-скъпа и от родна майка на поколения неосвестени българчета, и непокорната волница Елисавета Багряна. По БНТ и БНР обаче се леят дитирамби за прекрасната Ана Ахматова, Марина Цветаева или необикновената Натали Сарот. За преосмислянето на този факт радио слушателите и телевизионните зрители трябва да положат определени усилия. Да четат. Едва тогава могат да усетят радостта от достигането на най-висшия чин в интелектуалната йерархия – Читател. Пак по БНТ и БНР треторазредни литературни помияри, вживели се в ролята на Иисус, наливат от пусто в празно с добре отработена, многократно отрепетирана и отлично хонорувана скромност за нескромните си особи, примляскват срещу бърдучето си с уиски или друг някой свой любим предмет, усукват безкрайни тиради за толкова навременните си пиеси и поеми, нижат безкрайно араламбене за риболова си в Странджа, къщите си в Балчик и лехите с автентични люти чушлета. За същите персони се говори много по-често, отколкото за такива колоси на българския поетически гений като безсмъртния подпоручик Димчо Дебелянов с неговите скръбни детски дни и тихи дворове с белоцветни вишни. Не става изобщо реч за Дядо Вазов, сравнил славното бесило на Апостола по срам и по блясък с Христовия кръст. От кумова срама естетски антологии от дъжд на вятър разравят неговите страховити покойници в новото гробище на Сливница. На масата е забравено като чаша снощно вино името на Голямата българска носовка Кирил Христов, чието обърнато обратно име също е символ на изящна лирика. За титана Гео Милев, отишъл септемврийски курбан, за девствения ужас на Николай Лилиев, за все така тъжния и днес Димитър Бояджиев, за гърмящите на небето големи и тъмни тъпани на Никола Фурнаджиев, за бучащите биволи на Никола Ракитин, за люлеещите се по софийските улици фенери на синьото момче Александър Вутимски, за страшната орисия на вампирясалия от мародерски набези Никола Вапцаров, за предания на поезията димитровградски хайлаз Пеньо Пенев се споменава единствено по повод неприятните им годишнини. Или изобщо се мълчи със стиснати зъби и сключени вежди.

 

Премълчаването е особен вид литературна инквизиция. Премълчаването е разтеглено във времето убийство на Твореца, извършвано по особено жесток и мъчителен начин. Никак обаче не е странно, че жертвата, дори с отвъдното си вече благородство, е склонна да прости. Защото прошка дава само Творецът. Бездарникът кове отмъщения.

 

Страшен обаче е не толкова фактът на премълчаването. Страшното е, че премълчаването като инквизиция си поставя крайната цел да лисне кофата с безличния разредител където трябва. В мозъка на съвременния българин. Да се обезцвети, да придобие лимфатичен цвят, а не цвят на българска кръв и българска сперма, предлаганият литературен нутрасуит. В резултат на това сме свидетели на разюздана псевдопоетична разпасаност, на невероятен съвременен изблик на графомания, от който сякаш спасение няма. Най-гадното в този почти психопатически случай е, че платените произведения на ордите от кандидати за българското литературно Утре затлачват с римувана и бяла помия, плисната в мозъците на подрастващите поколения, върху богоравните ликове на нашите литературни мъже.

 

Но Читателят на българска поезия знае много добре, че опитите да бъде пратен за зелен хайвер, са празна работа. Жив е все още споменът за Атанас Далчев, нейде из Вселената се вие димът от звездната цигара на синодалния поетичен старец Александър Геров, някъде там, горе, сече своя непроходим Лонгоз Андрей Германов. Нека да спрем до тук. Списъкът с имена може да бъде продължен до безкрай.

 

Защото е наченат през Девети век и отива в ХХI-ви. А там за живите български поети трепери високата летва на Ботйов – каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка! Там е безсънното и бездънно око на Гео Милев, зейнало като пустинен геран към поетичното небе на на днешна България. А в сладкия и толкова опасен литературен въздух се рее страшното предизвикателство в погледа на Мавъра от Чирпан Пею Яворов, който седи край прозореца, гледа ни и ни изпитва в часа на синята мъгла, сякаш сме негови разиграли се в подредената литературна нива деца.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Б. а. Текстът, който ви предложих, е поместен в книгата ми „Сюита за мъртви българи“, Издателство "Галактика" - Варна, (публицистика, 1997, II доп. изд. - 1998),

© Валери Станков Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Истината боли, но когато я знаем, по-лесно живеем. Това е есе е химн в прослава на истинската българска поезия, не фалшивата и лъжливата.
  • Благодаря, Художнико!
  • Това е шамар в лицето на безплодните бездарници. Браво Вальо! Искрени поздравления.
  • Забелязва се и един парадокс. Българинът чете и цъка с език, но поради присъщия си вековен скептицизъм проявява недоверие. Винаги е склонен да се усъмни с тънкото, гениално подозрение на Никола Вапцаров: „Комай ни лъжат тия синковци!" Посветените и изкушените в словото усещат, че поетичните територии отвъд Виенските катедрали са отдавна разгледани музеи с мумифицирано минало, от които лъха на култивирана, фокуснически обиграна литература. Пак те, пространствата отвъд Виенските литературни салони, колкото и някому това да не се хареса, са торени с изкуствена тор и набързо обрани градини, над които летят ерудирани литературни косери.
  • Всички знаем големия ти поетичен талант. И добре е, че ни припомняш есесата си - да си спомним, че си и прекрасен есеист. А това е есе е кремът на усилията ти. А също и ръководство за други, изкушени от един от най-трудните литературни жанрове!
Предложения
: ??:??