ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ
Българската поезия е духовният Еверест на света.
Само онзи, който е пил от нейните бистри и студени извори, който се е катерил по нейните балкани, гори, сипеи и скали, може да твърди, че е попадал в оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие. И следователно се е научил да обича и силно да мрази, да плаче над всяко човешко нещастие. Значи – да мисли. А това вече е много за един човек. По-точно – не е по силите на всеки.
За разлика от божествените Хималаи, българската поезия е покорявана единствено от своите създатели. Малцина са призваните, екипирани само с едната си гола гръд, дръзнали да последват хилядолетното изкачване на българските поети към Покрива на света. Вековни и мъдри като пустинни самотници, безсънни и безразсъдни като самоубийствени алпинисти, титаните на българската поетическа мисъл прекрачват толкова свободно границата между Земя и Небе, че ми става страшно не за тях, а за Еверест. Защото дори ...