Живеем в странна ситуация, прекалено много думи и никаква комуникация. Такива сме шопите силно мразим или силно обичаме, не можем никога да имаме по равно от двете.
         Силно мразех себе си. Толкова силно, че потисках всяко едно ново начало. И беше трудно всяко ново начало. Потискайки радостта затварях вратите на сърцето си и хората вътре в него. Задушавах ги с присъствието си в живота им и исках да взимам решения за техния живот, когато решенията се отнасяха за мен и тяхното присъствие в него. Приемах мълчанието, като вид изпитание и мълчах с тях. Бях мълчалив стон, бях без глас, бях просто там до тях. Когато обаче имах нужда да кажа, нито един не ме чу. Нито един не беше мое ухо. И мълчаливо говорех и гласа ми беше тих. Нямах желание вече да говоря, просто исках да споделя. И споделях с най-прекрасния човек на света, който бе в живота ми за кратко, но сподели всичките ми мисли. Чу всеки един мой зов, всяка мисъл, всеки нов стон. Обичах този човек, живеех редом с него, докато един ден реалността се намеси и забравеното обещание, вече беше в сила. Съдбата ни беше разделила, така както си бяхме обещали.
         Раздялата отне половината ми сърце, с което обичах. Другата половина дарих на света, защото исках в света да забравя, за другата отнета половина.
         Първата любов боли, когато е несподелена, но споделената никога не се забравя. Мога да обичам всяка следваща любов по-силно и по-пленително, но първата аз никога не ще забравя.
         Загубих се в погледа ти моя първа любов. Всички около мен си мечтаеха някой тях да гледа така, както аз тебе с поглед следях. Аз исках да те следя, постоянно, както хищника плячката си следи. И хищник аз бях, защото всяко твое движение изучих за няколко мига и превърнах се в теб на мига. Опознах те веднага, слушайки движенията на твоите очи.
          С отнемането на онази половина от сърцето ми, аз се намразих и мразих всеки влюбен човек, заради изгубеното, макар и на моменти нещастно влюбване. Намразих света и красотата в него. Изплаках толкова много сълзи и започнах да мразя плачът. Толкова ми тежеше цялата тази омраза, заради неизказаната истина на мига. Толкова ли не можа да ми кажеш, че не ме обичаш, толкова ли трябваше да страдам, за да разбера, че съм била просто моментното ти забавление. Беше любов, но само от моя страна, защото колкото силно любех тогава, толкова силно мразех теб до сега. Сега - момент в който ти вече не съществуваш за мен. Вече си миг от нищото, в което аз заключих лъжите си. Ти не си вече любов.
 Сега ти, читателю, влизаш бавно в сърцето ми. И ти искаш място там. Искаш мястото, останало в другата ми половина, нали? А знаеш ли колко трудно би го спечелил? И знаеш ли колко са там вътре в сърцето? Ако за миг се пуснеш, ще се изгубиш сред усмивки и лъчи. Не вярвай на тъжните ми очи, нито за миг. Не вярвай, на тях, защото те лъжовно прикриват останалата половина от моето сърце.
           Питаш ме, защо съм постоянно с очила... лесен отговор няма. Дори аз не знам, защо ги нося постоянно. Усещам сила с тях. Усещам щит, когато гледам през тях - може би, защото изричайки толкова много "лъжи" и "истини" на ден, някак си е трудно да остана самата аз, когато всичко свърши. Очите ми не могат да се усмихват. Аз им забраних, да го правят, но сега... сега изглежда нямам власт над тях... и сега се губя в един  поглед изразяващ нереалното ми отношение и объркващ всяко едно влечение.
 И в едно объркано съзнание, на една объркана и малка личност, питам:'Какво искаш от мен?"
           Не ми отговаряй, знам какво искаш, същото, което искам и аз... няма проблеми, няма ангажименти, днес ти и аз!