Преди тридесетина години даскалът по литература в школото жестоко се подигра с мен и съучениците ми и си навлече гнева ни. Тя беше една разумна дама на почтенна възраст с буржоазно потекло, но вече във крак със социалистическия морал. За домашно вкъщи ни даде да отговорим на въпроса "Що е щастие и има ли то почва у нас?", изглежда повлияна от маститото Дядо-Благоево "Що е социализъм и има ли почва у нас?". Ама че шуробаджанащина, чудех се над белия лист, сумтейки, яростно захапал молива. Обриваха ме горещи и студени вълни, бях възмутен, но и отчайващо инертен да търся отговора за въпроса на височайшата другарка. Бях приет за пионерче, а сетне за комсомолец, родителите ми живееха от заплата на заплата, но не се чувствах истински щастлив. Щастието ми се изплъзваше като на юнга управлението на тримачтов катамаран в бурно море... Подвоумих се пред величествено разтворените листи, но със замах, изненадващо за самия мен, надрасках с едри, черни букви диагонално: НЕ ПОЗНАВАМ ЩАСТИЕТО! Не знам ...