Времeто минава, животът си тече, а ние, забързани в своето ежедневие, пропускаме много от прекрасните мигове в живота си. Зaтрупани в проблеми, пропускаме живота да мине покрай нас и не обръщаме внимание на красивите мигове, които ни се случват.

   Сега отново съм сама и правя равносметка на вече отминалите дни макар и да не съм живяла толкова много, но... Правя равносметка на това, което бях преди време и това, което съм сега.

  Времето минава и ме е променило коренно. Вече не съм онова малко наивно момиченце, изпълнено с мечти и копнежи. Онова момиче, което до вчера играеше пред блока с останалите деца и не обръщаше внимание на почти нищо. Не съм онова момиче, което преглъщаше всяка болка и таеше тъгата дълбоко в себе си. Времето е заличило детските копнежи и мечти и ме е направило един здравомислещ човек, който се е научил да оценява дребните неща в живота си, човек, който се е научил да се бори с трудностите и дори, когато пада, да е с гордо вдигната глава. Но за добро или за лошо тази промяна ме е белязала завинаги...

  Докато сме малки ние не обръщаме внимание на проблемите около нас. Живеем с мечтите си и единствените проблеми, които имаме са дали ще получим мечтаната играчка, дали ще се справим в училище, дали приятелите ни ще ни разберат, когато сгрешим... Реално погледнато няма за какво толкова да мислим, освен за детството си и това как да го изживеем пълноценно и каква пакост да направим. Но определено има фактори, които влияят за развитието на психиката ни и които ни променят коренно. Понякога проблемите в семейството и света около нас ни карат да пораснем прекалено бързо и да забравим за куклите и игрите пред блока. Проблемите ни карат да променим мисленето си и да започнем да гледаме на нещата от друг ъгъл.

  Замислям се какво е било моето минало, какви са били предишните ми мечти и копнежи и се учудвам колко е огромна разликата преди и сега. Това ме натъжава. И се питам къде изчезна онова безгрижно и лъчезарно дете, което радваше хората с усмивката си. Къде? Защо възрастта и времето ни променят толкова? Не, не си мислете, че се оплаквам, напротив, сега съм много по-здравомислеща девойка, която сама се справя с трудностите по пътя си и вече не се допитвам до мама и татко за много от тревожещите ме проблеми. Сега сама вземам решенията си и съдбата ми е в собствените ми ръце... Но не, не си мислете и че отминалите детски дни ми липсват. Не ми липсват грижите на мама и татко, не ми липсват и игрите пред блока... Не ми липсва безгрижието, напротив отговорността ми харесва много повече, колкото и трудно да е да бъдеш отговорен човек. Много повече ми харесва, че сама мога да диктувам правилата на собствения си живот и че сама се справям с трудностите, които ми предоставя съдбата. Но... липсва ми усмивката, липсва ми топлотата, с която посрещах всеки, който мине покрай мен... С времето изгубих нещо от себе си... Изгубих вярата и мечтите си... Какво ме промени толкова много се питам? Къде се изгуби надеждата?...

   В развитието си като хора, ние откриваме себе си и пътя, по който да вървим. Поставяме си цели, които се опитваме да постигнем с цената на всичко... С егоизма си губим много от ценностите си, а понякога дори и собствените си приятели, и се борим със зъби и нокти, за да постигнем нещо и да накараме себе си и другите да се гордеят с нас. Вярно, няма нищо по-хубаво от това да постигнеш желанията на сърцето си, но... Понякога цената, която заплащаме е прекалено висока. Понякога това ни обрича на самота и ни отдалечава от най-близките ни хора.

   Житейските категории са важно и основно нещо. През различните времена те са променяли своя смисъл. Животът без осъзнаването им няма своите истински стойности. Ако се отдава значение единствено на физическия живот, то тогава се живее в най-ниската октава - живот само за тялото. Когато Духът вече живее в човешка форма, той трябва да усвоява и внедрява моралните категории - те са психическа необходимост.
    Моралните категории са психическа необходимост, която подчинява действията и чувствата на човека на определени правила.
   С времето човекът става съзнателно същество и започва да осъзнава и развива моралните категории. Докато преди е бил наивно дете, изпълнено с мечти, сега сам разделя добро от зло и сам определя как да постъпи в дадена ситуация, но... С времето повечето хора губят детското в себе си. На едно дете не му е трудно да изрази чувствата си, да каже какво мисли и да поиска това, което иска... С напредването на възрастта ние затваряме детското дълбоко  в себе си, губим вярата в околните и спираме да бъдем толкова непринудени, колкото сме били преди, когато сме били безгрижни хлапета.

   Прекалено много фактори влияят на развитието ни. Например на едно дете психиката е много крехка и много фактори влияят за неговото развитие. Ако преди то е било лъчезарно и безгрижно, сега то може да е затворено в себе си и отговорно. Докато преди не сме се замисляли за повечето от действията си, то сега мислим прекалено много как да постъпим в дадена ситуация... И така, неусетно, с прекалено много мислене и премисляне на нещата, пропускаме много от ценните неща в живота си и понякога допускаме много повече грешки, отколкото ако се оставим на течението. Но... това не значи, че трябва да бъдем безотговорни и да се оставим на случайността, но... понякога е по-добре да послушаме сърцето си, а не разума си.

  „Всичко тече, всичко се променя" е казал  Хериклид. Не можем да си останем вечно деца и да си живеем с убеждението, че животът е розова приказка, в която съществуват феи, принцове и принцеси. Ако вчера си мислил, че е редно да правиш каквото си поискаш и да не се съобразяваш с нормите, наложени ни от обществото, то утре може да мислиш по коренно различен начин.

   С времето и израстването си ние започваме да се замисляме за отминалите времена, за постъпките ни, за всяка победа и загуба. Само така можем да продължим напред спокойно, с ясно изразени цели, които ще последваме, но въпреки това и ще осъзнаем колко много се променяме с всеки изминал ден и как съзнанието ни преминава през различни трансформации.

    Но в какво ще се превърнем утре или  в бъдеще никой не може да ни каже. Единственото, което можем да направим е да се замислим какви сме били преди, какви сме сега и да видим колко промени са настъпили в нас. До колко сме запазили детското в себе и да се опитаме да го задържим за по-дълго.