Когато се будиш всеки ден, когато заспиваш, когато отваряш очи, а вътре в теб е тъмно, представи си последния ден. Чуй какво ще си кажеш...

Огледалото ти връща образ - префасониран, позитивен, фалшив...Само ако погледнеш много дълго в очите си, ще видиш каквото трябва. 

Толкова е близо душата ти. Толкова е далече...вътре в теб, в очите ти, в шепота на вътрешния ти глас. Имаш всички сетива - не чуваш себе си.

Тя шепне, шепне тихо, нечута..., докато един ден започне да крещи, крещи пронизително вътре в теб, крещи толкова силно, че те разтърсва, крещи толкова смазващо, че спираш да функционираш...

Когато най-сетне спреш, разбираш, че животът ти има смисъл, ако си най-много там, където липсваш, там, където те няма.

Представи си последния ден...