Понякога, когато се усещаш отвратен от себе си. Ужасен си и не ти се излиза никъде, искаш да се затвориш и да се скриеш от абсурдния свят. Отегчен си от глупавите и ограничени приказки на всички и си мислиш, че си странник в една пустиня без пясък, защото си само една остатъчна песъчинка от него.

Не е лесно да имаш усещания по-различни от на другите. Да усещаш с фибрите си всяка една злина, всеки един нечестен жест и всяка една отрицателна нотка. Да се мразиш за тези си усещания и да правиш безнадеждни опити да се създадеш безчувствен в материя, която да не излъчва топлина за другите и да не ги осветява със светлина.

Когато те стяга лявата половина, само защото наоколо се псуват, или някаква безумна кола прелетява и изпръсква всички с помия, само защото е валяло. А помията е измила пътищата от грешните ни стъпала, кълнящи се във вярност на близките си, само докато сме лице в лице. Извръщаме се и вече сме повели по друг път.

А аз не мога да заспя...

А ти?

Всеки ден чуваш успокоителните призиви на друга изгубена душа, потънала в размисли: „Недей да го мислиш, всичко ще се оправи...“ Какво ще се оправи, как ще се оправи и къде, можеш само да гадаеш. Мислиш си, че знаеш нещо за света наоколо, само илюзионираш колко си вещ. Няма смисъл от самосъжаления... Но това не са такъв род размисли, не са насочени към егото ти, а към едно пълноценно обединено общество на здраво мислещи хора, които биха могли да жертват собствените си каузи в името на нещо по-велико от тях самите.

Какво е това благо, ще попитате, е, замислете се. Всъщност от какви блага се ползваме ние?

Странно откритие направих само преди дни. Усетих се безумно непораснала и се измъчвах дълго след това. Защо се чувствам виновна, за нещо, за което не съм ли? Ами не знам, може би имате отговор на този въпрос, макар и нищожен. Видях нещо, което не трябваше да виждам, само защото желанието ми да визуализирам нещата бе много по-голямо от мен. Странно се появи идеята, че точно в този миг искам пред мен да се разкрие онов, за което само бях чувала до този момент. Е, имах го и то се случи. Случи се нещо, което не успях да проконтролирам, и отново като на инат, разиграх поредната сцена, за да получа онова, което искам. Човекът до мен бе отново така добър да ми угоди на капризите и стори онова, което се противеше да направи от месеци, само за да задоволи първичния ми инстинкт. Просто даде ляв мигач и се отправихме по улицата с превозното ни средство цвят бордо. Знаех, че имам право да видя това, което след малко щеше да се разкрие пред мен, а вече вътрешно усещах, че човекът до мен трепереше от факта, че е сломил да направи нещо, което не иска. Но как да се научи да не прави това, което искат другите от него, а онова, което той самият иска, без да има след това чувство за вина ли? И той не знае, а може би някой от вас има отговор и за него?

Калната улица бе напълно кална, в пълнотата на калта... Няколко неизмазани къщи се вихреха във висините на малкия град. Колата спря, а аз вече си търсех място, където бих могла да стъпя, без да усетя пълнотата на калта. Странно е, нали кална е душата ми, а се страхувам от калта, която виждам...

Сломеният човек се забърза през калта към една желязна олющена врата и душата му, току-що излязла от лепкавата кал, застена пред портата, с все сила натискайки звънеца неуверено. От стълбите се подаде позната фигура и след накратко разменени думи, вече се бяхме напъхали в дебрите на моята жадувана визуализация. Плахите стъпки още отекват в съзнанието ми и миризмата, която го обзе, ме изплаши повече заради човека, отколкото заради мен самата. Какво ни кара да се срамуваме от нещо, което за момента не е по силите ни ли? Онова проклето чувство на гордост и достойнство, че няма начин да няма начин, но има такъв, когато нещата не са под контрол в точното време и още повече на неточното място. Срамувате ли се още?

Нервни брътвежи наоколо между двама мъже, които в усещане на лека безпомощност се опитваха да се окуражат пред една девойка, чиито очаквания според тях се разпадаха на части, на малки части...

Човекът се въртеше като в безпътица около мен и очакваше да срещне в лицевите ми нерви някакъв знак на одобрение. Желязната лейди обаче нямаше как да покаже, че е объркана. Тя винаги има методи, за да изглеждат нещата под контрол. Кому е нужно всичко това...?

Идеите за едно уютно жилище се изстрелваха във въздуха неуверено една след друга, а погледът ми бе празен, усещането - ледено, а сърцето ми се заливаше с пареща кръв, която май взе да пръска и върху човека до мен.

Миризмата на бетон и влага вече не се усещаше. Обонянията ми бяха вече слепи за всякакъв род визуализация, от която само до преди броени минути бях имала нужда.

А човекът до мен бе изпаднал вече в транс на ужас, от неизпълнената си представа за отварянето на входната врата, през която минавам аз, обичаната от него жена.

Бях изгубена в своето чувство за вина, защото най-ценното нещо, което имам до себе си, Човека, бе наранен от мен, защото се бе поддал на слабост, според него непристойна на един истински мъж. Криеше това зад вратата, за да ме предпази от усещането на слабост и у мен, защото ме познава. Знае, че изпадам в ядливото чувство на безпомощност, когато искам нещо на момента и искам да го направя, а съм наясно, че  няма как да изпреваря нетърпението си.

Е, мълчанието след като входната врата се затвори, бе показателно, че всеки си бе взел поука от чувството на вина, без да има всъщност такава.

И в крайна сметка всеки от Човеците разбра, че по-силна е самата воля за промяна, отколкото да имаш нещо на момента.

А най-важното всъщност бе, че да имаш Човек до себе си, който да ти дарява с присъствието си топлина и да се усеща виновен, защото на теб ти е зле, защото знае как разяжда съществото безсмислената вина... бе най-голямата поука от една визуализация – прищявка.

Обичайте се и ще разберете защо се усещате виновни, дори когато не сте!